Приемете искрените ми почитания.
— Извинявай за грубия превод, Леонора. Да видим какво пише Сабин дьо Керсоз.
Милинка ми братовчедке,
Дългите ни и тягостни дни се оживиха от неочакваното — поне за мен — пристигане на някаква далечна братовчедка, госпожица Ламот, която живее в Англия и е дъщеря на Исидор Ламот, същия, който е събрал пълната френска митология, а също бретонските приказки и народни вярвания. Представи си вълнението ми — тази нова братовчедка се оказа поетеса и е публикувала много неща, за съжаление на английски, при това на Острова имат високо мнение за нея. За момента не се чувства добре и не става от леглото, тъй като пътуването от Англия е било ужасно заради последната буря, а заради свирепия вятър са били принудени да чакат близо денонощие пред стените на пристанището в Сен Мало. След което пътищата са били почти непроходими заради наводненията и силните ветрове. В стаята й гори огън и тя вероятно не си дава сметка каква извънредна чест е това в аскетичното ни домакинство.
Допадна ми, доколкото успях да я видя. Дребна и слаба, с изключително бяло лице (може би заради морската буря) и доста едри бели зъби. Първата вечер слезе на масата, но почти не продума. Седнах до нея и прошепнах, че се надявам да стана поетеса, а тя отвърна: „Не това е пътят към щастието, момичето ми“. Напротив, възразих аз, само когато пиша, се чувствам напълно жива. „Ако наистина е така, за добро или зло, каквото и да кажа, няма да те разубедя“, това бяха думите й.
Вятърът не спря да вие цяла нощ, нескончаем вопъл, монотонен до болка, от който се молиш телом и духом поне за миг тишина, а тя настъпи едва призори и след цялото фучене и бучене се събудих, защото вятърът внезапно утихна, вместо по-обичайното събуждане от някакъв шум. На сутринта новата ми братовчедка изглеждаше така, сякаш не беше мигнала цяла нощ, и баща ми настоя да се върне в стаята си с чаша чай от малинови листа.
Забравих да кажа, че със себе си доведе огромна хрътка — цял вълк, който, ако съм чула правилно, се казва Трей. Горкото животно също е пострадало ужасно от бурята и не излиза от спалнята на госпожица Ламот, където се крие под масичката, затиснал с лапи ушите си. Братовчедка ми казва, че когато времето се оправи, може да тича на воля в Броселиандовата гора, която е естественото му местообитание…
— Струва си да се проучи — каза Леонора, щом Мод свърши да чете. — Долу-горе и аз това схванах. Може да отскоча до Нант — къде всъщност е Нант? Да видя какво има при д-р Льоминиер. Макар че нищо не разбирам от старофренски. Ще трябва и ти да дойдеш, скъпа. Може добре да си прекараме. Ламот, морски дарове и Броселиандовата гора, какво ще кажеш?
— Че някой ден в неопределеното бъдеще би било чудесно, но точно сега трябва да завърша доклада си за метафората за конференцията в Йорк и здраво съм го закъсала.
— Разправяй, две глави мислят по-добре от една. Каква метафора?
Мод се обърка. За кратко беше отклонила вниманието на Леонора от Кристабел, но с цената на натрапен разговор за доклад, който едва започваше да се оформя в ума й и беше най-добре да отлежи в тъмното още някой и друг месец.
— Още е доста смътно. Свързано е с Мелюзина, Медуза и идеята на Фройд, че главата на Медуза е кастрационна фантазия, женската сексуалност, която предизвиква страх, а не желание.
— Хм — изсумтя Леонора. — Трябва да ти разкажа за едно писмо от някакъв германец, за Гьотевия „Фауст“, където отсечените глави на Хидрата пълзят по сцената и си мислят, че още са това или онова — напоследък обръщам повече внимание на Гьоте, на вечната женственост, майките и всичко останало, вещиците, сфинксовете…
Леонора не спираше да говори. Можеше да остане без дъх, но никога не доскучаваше. Мод усети, че опасността е отминала, когато разговорът се зарея от Бретан към Гьоте, от Гьоте към сексуалността изобщо, а после от общото към частното, най-вече особените навици на двамата съпрузи на Леонора, които тя обичаше да окайва и в много редки случаи да възхвалява в разпален речитатив. Мод всеки път смяташе, че няма какво повече да научи за чудатостите и слабостите, скритата похот и безчувствените опущения, миризмите, странните звуци, словесните и семенните излияния на горкия мухльо и месестото мъжище. Леонора неизменно я опровергаваше. Тя беше като словесна Клеопатра, пробуждаше апетит, който тя самата задоволяваше, и превръщаше новата си креватна оратория в безкрайни записки под възглавницата.