— За писмата ли говорите?
— Норфъкските Бейли никога не са давали пет пари за Сийл Корт. Старият сър Джордж го е построил, за да ги ядоса, и според мен мед им капе на сърцето, като гледат как се разпада, скоро и камък няма да остане. Но виж, електрическа инвалидна количка — за това трябваше да се сетите, млада госпожице!
Съзнанието на Мод препускаше с бясна скорост. Какъв беше този каубой с мерцедеса, може би някой от Националната здравна каса, какво щеше да стане с писмата, къде беше блажено невежата Леонора, която се беше залутала сред сергиите и избираше сувенири?
— Съжалявам, нямах никаква представа за стойността им. Знаех, че са ценни, разбира се. Смятах, че трябва да останат там, където ги намерихме. Където ги е оставила Кристабел.
— Моята Джоан е жива. Онази е мъртва!
— Разбира се, прав сте.
— Разбира се, прав сте — подигравателно повтори той. — Нищо не разбирате. Адвокатът ми смята, че го правите за лична облага, нещо за кариерата ви… или за да ги продадете вие. Като разчитате на невежеството ми, нали?
— Нищо подобно!
— Не ви вярвам.
Леонора изникна между щанда с цветята, от който се носеше загадъчно ухание, и някаква стойка с кожени якета, изрисувани с черепи.
— Тормози ли те някой, скъпа? — попита тя и изведнъж възкликна: — О, ама това е дивакът с пушката!
— Вие! — поморавя сър Джордж, който не спираше да мачка и да дърпа ръкава на Мод. — Под път и над път американци! Всичките сте се наговорили!
— За какво сме се наговорили? — заинтересува се Леонора. — Да не е избухнала война? Или международен инцидент? Заплаши ли те, Мод? — И тя се извиси над сър Джордж, преливаща от негодувание.
Мод, която се гордееше с пословичното си трезвомислие при стрес, се опитваше да реши от какво се страхува повече — от гнева на сър Джордж или от ненавременното откритие на Леонора, че са укрили писмата. Реши, че сър Джордж е изгубена кауза, докато Леонора, ако се почувстваше наранена или предадена, можеше да стане направо ужасна. Това обаче не й помогна да измисли какво да каже. Леонора сграбчи костеливия дребен юмрук на сър Джордж с големите си силни ръце.
— Оставете приятелката ми на мира или ще викна полиция.
— Не на вас ви трябва полиция, а на мен. Натрапници, крадци, долни лешояди!
— Явно има предвид харпии, но не е достатъчно образован.
— Леонора, моля ти се.
— Очаквам обяснение, госпожице Бейли.
— Не тук и не точно сега, моля ви.
— Какво иска да му обясниш, Мод?
— Нищо важно. И сам виждате, че моментът не е подходящ, сър Джордж!
— И още как. Пусни ме, вулгарно женище! Махай се! Надявам се никога да не ви видя отново — нито едната, нито другата.
Той рязко се обърна, проби си път през събралата се рехава тълпа и забързано се отдалечи.
— Какво искаше да му обясниш, Мод?
— После ще ти разкажа.
— Непременно. Успя да ме заинтригуваш.
Мод беше на ръба на пълно отчаяние. Искаше да е другаде, все едно къде, само не тук и сега. Сети се за Йоркшър, за бялата светлина на водопада, за сернистите камъни и амонитите, които бяха зърнали при Страшилището.
Без да спира да подрънква с ключовете, жената от охраната със свирепото черно лице махна на бледоликата Паола:
— На телефона — викна тя. — За издателите на Аш.
Паола последва подрънкващите ключове и яките униформени бедра по настланите с мокет тунели до телефона в кабината на охраната, който им бяха позволили да ползват при извънредни обстоятелства като проява на величайше великодушие.
— Паола Фонсека.
— Вие ли сте редакторът на събраните съчинения на Рандолф Хенри Аш?
— Аз съм помощничката му.
— Казаха ми да разговарям с професор Блекадър. Казвам се Бинг и съм адвокат. Обаждам се от името на мой клиент, който иска да попита за… как да се изразя… пазарната цена на някакви… някакви… евентуално ръкописи.
— Какво значи евентуално, господин Бинг?
— Клиентът ми се изрази много неясно. Сигурна ли сте, че не мога да говоря направо с професор Блекадър?
— Сега ще го извикам. Но пътят дотук е дълъг, имайте търпение.
След разговора с господин Бинг Блекадър се върна троснат, пребледнял и люто развълнуван.
— Някакъв идиот иска да оценя неизвестен брой писма от Аш до неизвестна жена. Питам — пет ли са писмата, или петнайсет-двайсет? Бинг каза, че не знае, но указанията му били да спомене „от порядъка на петдесетина“. Дълги писма, изрично подчерта, а не уговорки при зъболекаря и благодарствени картички. Не пожела да сподели името на клиента си. Питам — как да оценя нещо, което може да се окаже толкова важно, без око да види, ръка да пипне? Ненавиждам този израз, а ти, Паола? Тавтология някаква или нещо от този род, означава просто „без да съм го видял“, нали? И не щеш ли, господин Бинг споменава, че вече е било направено предложение от порядъка на немалка шестцифрена сума. От английска страна ли е офертата, питам аз, а господин Бинг ми казва — не, не непременно. За каквото и да става дума, онзи мръсник Кропър вече си е наврял носа. Питам — може ли да кажете откъде се обаждате? От адвокатска кантора „Тък Лейн“ в Линкън. Пак го питам — не може ли да видя писмата, дявол да го вземе, и господин Бинг обяснява, че клиентът му бил голям кибритлия и категорично не искал да го безпокоят. Как ти се струва? Допускам, че ако подхвърля някоя щедра цифра, може и да ми дадат да погледна. Само че няма начин да намерим пари за подобно нещо, особено щом онзи мръсник Кропър се появи с бездънната си чекова книжка, а и клиентът на господин Бинг вече пита за парите, не за научната стойност. Знаеш ли какво, Паола — всичко се върти около странното поведение на Роланд Мичъл и посещенията му при онази, как беше… д-р Бейли в Линкън. Какви ги върши този младеж? И къде се дяна, по дяволите? Само да ми падне…