— Роланд?
— Не е Роланд. Кой се обажда? Мод Бейли?
— Паола Фонсека. Изобщо не приличам на Мод Бейли. Трябва да говоря с Роланд, Вал, много е спешно.
— Не се изненадвам, вече изобщо не ходи в библиотеката, само седи и пише.
— Там ли е?
— Вечно е много спешно — за теб и за Мод Бейли.
— Какво ти става с тази Мод Бейли?
— Звъни и ми диша в слушалката.
— Там ли е Роланд, Вал? Звъня от коридора, не мога вечно да чакам, нали знаеш за тази глупост с телефоните…
— Сега ще го извикам.
— Здравей, Роланд, Паола се обажда. Много си загазил. Блекадър е побеснял и те издирва.
— Няма какво да ме издирва, тук съм. Работя по статията.
— Не разбираш какво ти казвам. Слушай внимателно — не знам дали това ти говори нещо, но му се обади някакъв Бинг, иска да оцени около петдесет писма от Аш до някаква жена.
— Каква жена?
— Бинт не му е казал. Според Блекадър знае коя е. Ти също. Смята, че правиш нещо зад гърба му. И че си предател — там ли си?
— Да, мисля. Страшно ти благодаря, че се обади, Паола. Не знам защо го правиш, но страшно ти благодаря.
— Мразя дандания, затова.
— Каква дандания?
— Дандания. Ако се появиш, Блекадър ще се развика като змей. Може да вика с месеци. Направо ми се обръща стомахът. Мразя разправии. Освен това си ми симпатичен.
— Много си мила. И аз мразя разправии. Мразя Кропър. Мразя подземието в работилницата „Аш“. Ще ми се да не съм тук, все едно къде, ще ми се да потъна вдън земя.
— Може да спечелиш стипендия в Окланд или в Ереван.
— По-скоро в миша дупка. Кажи му, че не знаеш къде съм. И още веднъж благодаря.
— Вал ми се стори нещо солната.
— Напоследък постоянно е така. Затова ти казах, че мразя разправии. До голяма степен аз съм виновен.
— Трябва да затварям, охраната се връща. И умната!
— Благодаря за всичко.
Роланд излезе от къщи. Чувстваше се напълно безпомощен и отчаян. Мисълта, че всеки средно интелигентен човек на негово място би могъл да предвиди какво ще се случи, далеч не го утешаваше, напротив. Емоционално беше напълно убеден, че писмата ще останат негова тайна, докато сам не реши да я разкрие, докато не научи края на историята, докато не разбере как да постъпи — докато не разбере какво би искал Рандолф Аш. Вал го попита къде отива. Той не отговори. Тръгна да търси неосквернена телефонна кабина по „Пътни Хай Стрийт“. Влезе в индийския магазин, откъдето се снабди с карта за телефон и куп монети. Мина моста и се озова във Фулъм, където откри работещ телефон, ако се съдеше по дългата опашка. Нареди се и зачака. Двама души — чернокож мъж и бяла жена, говориха, докато не им свършиха картите. Друга бяла жена извади ключа от колата си и направи някаква шашма на телефона, след което говори до безкрай. Роланд и останалите на опашката се спогледаха и започнаха да обикалят кабината като хиени — заплашително се опитваха да уловят погледа й и от време на време докосваха с длан стъклото. Когато жената най-сетне се изниза, без да поглежда нито наляво, нито надясно, чакащите преди него бяха възпитано лаконични. Не се чувстваше нещастен, докато чакаше на опашката. Никой не знаеше къде е. Успя да се свърже.
— Мод?
— Не може да се обади. Нещо да предам?
— Не, няма значение. Звъня от улицата. Кога ще се върне?
— Всъщност е тук, но е в банята.
— Истината е, че е спешно. Пред кабината има опашка.
— Мод! Опитвам се да я извикам. Изчакайте, ще отида да видя… Мод!