Кога ще започнат да чукат по стъклото?
— Идва. За кого да предам?
— Няма значение, щом идва.
Представи си влажното тяло на Мод, загърнато в бяла кърпа. Коя беше американката? Сигурно е Леонора. Дали Мод й беше казала нещо? Можеше ли да говори с него пред Леонора?
— Ало? Мод Бейли е на телефона.
— Мод! Най-сетне. Мод, Роланд се обажда. Звъня от улицата. Положението е катастрофално.
— Знам. Трябва да поговорим. Леонора, извинявай, ще взема телефона в спалнята. Личен разговор.
Тишина. После телефонът се включи отново.
— Роланд, появи се Мортимър Кропър.
— Някакъв адвокат е звънял на Блекадър.
— Сър Джордж ми вдигна ужасен скандал в Линкън. За електрическа инвалидна количка. Трябват му пари.
— Явно е бил неговият адвокат. Много ли е сърдит?
— Направо е бесен. Като за капак видя Леонора.
— Каза ли й?
— Не, но не мога дълго да увъртам, скоро ще се усети. Всеки ден става все по-зле.
— Ще ни видят в много лоша светлина. Кропър, Блекадър, Леонора.
— Чакай, като спомена Леонора… Открила е следващия етап. Кристабел е заминала при роднините си в Бретан. Имала е някаква братовчедка, която пишела стихове. Някаква френска изследователка ги е намерила и е писала на Леонора. Кристабел е останала там известно време, може би съвпада със самоубийството. Никой не е знаел къде е.
— И на мен ми се ще никой да не знае къде съм. На практика избягах от къщи, преди Блекадър да изпрати някого.
— Опитах да ти се обадя. Не знам дали ти е казала. Останах с чувството, че няма да ти каже. Дори не знам какво се опитваме… какво се опитвахме да направим. Как изобщо сме се надявали да не стигне до тези двамата?
— И Леонора. Не сме се надявали, особено след всичко, което научихме. Просто ни трябваше още време. Това си е нашата мисия.
— Знам. Но те надали ще се съгласят.
— Ще ми се да изчезна.
— Само това повтаряш. И на мен. Достатъчно ужасно е да съм под един покрив с Леонора, да не говорим за сър Джордж и всичко останало.
— Наистина ли? — установи, че похотливо отпъжда мисълта за Леонора, която никога не беше виждал… и която сега си представи да разгръща въображаемата бяла кърпа.
Мод заговори още по-тихо:
— Не спирам да мисля за онова, което си казахме на водопада. За празните бели легла.
— И аз. И за бялата светлина по камъните. И слънцето при Страшилището.
— Там знаехме къде сме. Трябва просто да изчезнем. Като Кристабел.
— Предлагаш да заминем за Бретан?
— Не съвсем. Всъщност защо не?
— Нямам пукнат грош.
— Аз имам. Имам и кола. И говоря много добре френски.
— И аз.
— Няма да знаят къде сме.
— А Леонора?
— Мога да я излъжа. И без това мисли, че тайно имам любовник. Тя е романтична душа. Каква чудовищна лъжа — да използвам онова, което ми е казала, за да я предам.
— Тя познава ли Кропър и Блекадър?
— Не достатъчно, за да говори с тях. Не знае и за теб. Не знае дори името ти.
— Вал може да й каже.
— Ще уредя да напусне апартамента. Ще уредя да я поканят другаде. Ако Вал звъни, няма да намери никого.
— Не съм голям конспиратор, Мод.
— Нито пък аз.
— Нямам сили да се прибера. Какво ще стане, ако Блекадър… ако Вал…
— Трябва да се прибереш. Трябва ужасно да се скарате, тайно да си вземеш паспорта и всички бумаги и просто да си тръгнеш. Можеш да се настаниш в някое хотелче в Блумсбъри.
— Прекалено близо е до Британския музей.
— Тогава на гара „Виктория“. Ще се оправя с Леонора и ще дойда направо там. Сещам се за един хотел, където отсядам понякога.
19