„Да бяга той! — отвръща бързо тя. —Добре сме зад желязната врата.Иди и погледни за втори път,морето виж, какъв му е цветът,и накъде вълните се стремят.“
„Водата, господарке — бледосиня,небето е покрито с пелеринаот пяна, сред талазите надничатглави, но в миг вълните ги повличат.“
„Ела, в прегръдките ми си легни,че тия същества какви са ни?Вълшебството ми ще го подчини.“
След малко пак извиква, свил юмрук:„Океанът е! Да бягаме оттук!“
„Иди и погледни за трети път,морето виж, какъв му е цветът,и накъде вълните се стремят.“
„Морето цяло черно, врящ казан,като че ли кипи вонящ катран,расте и хиляди усти гризатна кулата ни каменната плътсъс зъби пенести, извити, беличудовища от нощните предели,менящи брой и форма — тук са, ето!Не виждам, господарке, и небето.Звездите светят, вън е воден ад,там, дето имаше доскоро град,часовникова кула, купол с кръст,сега е див въртоп околовръст.И чувам, стърже някъде верига,и кулата се люшва и надига,и той през смях стоварва зъл юмрук.Загиваме, ако останем тук!“ АИ
Кристабел Ламот, Град Ис
Беше нощ и двамата бяха затворени в каютата на „Бретонския принц“. До слуха им долиташе равномерното бучене на двигателите, съпроводено от вездесъщия мощен наплив на морето. Бяха премалели от вълнение. Постояха малко на палубата, загледани в смаляващите се лумнали светлини на Портсмут. Държаха се на разстояние един от друг, без да се докосват, макар че преди няколко часа в Лондон, обзети от неясен порив, се бяха хвърлили в прегръдките си. Сега седяха на долната койка и пиеха безмитно уиски с вода от чашите за тоалетни принадлежности, които бяха намерили в банята.
— Имам чувството, че сме луди за връзване — каза Роланд.
— Естествено. Луди и лоши. Най-безсрамно излъгах Леонора. Даже паднах още по-ниско, измъкнах под носа й адреса на Ариан Льоминиер. С нищо не съм по-добра от Кропър или Блекадър. Всички учени са малко луди. Всяко пристрастяване е опасно. Този път изпуснахме юздите. Но ето че дишам морски въздух и през следващите няколко седмици не трябва да деля дома си с Леонора — какво блаженство!
Беше много странно Мод Бейли да говори така пламенно за лудост и блаженство.
— Мисля, че току-що изгубих всичко, което съм имал или на което съм държал. Нищожната ми работа при Блекадър. Вал. А това означава и дома ми, защото живея в нейния дом, тя плаща наема. Би трябвало да се чувствам ужасно. Сигурно и това ще стане. Но точно в момента главата ми се проясни и се чувствам напълно сам, знаеш какво имам предвид. Сигурно е толкова приятно заради морето. Щях да се чувствам пълен идиот, ако се бях покрил в Лондон.
Не се докосваха. Седяха дружески един до друг и не се докосваха.
— Най-странното е, че ако бяхме обладани един от друг, никой нямаше да ни помисли за луди — промълви Мод.
— Вал смята, че сме обладани един от друг. Даже каза, че е сто пъти по-здравословно, отколкото да съм обладан от Рандолф Аш.
— Според Леонора след телефонния ни разговор съм хукнала презглава, защото имам любовник.
„Цялото това главозамайващо усещане, цялото това бистро съзнание се крепи на това, че не сме обладани един от друг“, помисли си Роланд.
— Най-сетне чисти тесни бели легла — каза той.
— Наистина. Къде предпочиташ, долу или горе?
— Все ми е едно. А ти?
— Тогава ще се кача горе. — Тя се засмя. — Леонора би казала, че е заради Лилит.
— Защо?
— Защото Лилит отказала да бъде нисшестояща. Затова Адам я отпратил да броди в арабската пустиня и в мрака на края на света. Била е аватар на Мелюзина.
— Наистина не виждам какво значение има отгоре или отдолу — твърдоглаво отбеляза Роланд, макар че идеално съзнаваше абсурдния диапазон на подобно изказване между митографията, сексуалните предпочитания и разпределението на корабни койки. Чувстваше се щастлив. Всичко беше абсурдно, всичко беше едно цяло. Той пусна душа.
— Ще минеш ли през банята? Водата е солена.
— Наистина. Душ с морска вода под морето. В тази каюта наистина сме под морското равнище, нали? След теб.
Водата съскаше, щипеше и успокояваше. Навън същата тази вода се лееше в мрака, прорязвана от туловището на огромния кораб, и някъде отвъд поддържаше наплива и равновесието на незрим живот, стада муткури и застрашени пеещи делфини, подвижни стрелкащи се пасажи скумрия и меджит, пулсиращите шапки на медузите и фосфоресциращата сперма на херингата, която Мишле с характерния си навик да бърка полове и функции наричаше „млечно море“, la mer de lait. Роланд блажено се опъна на нисшестоящата си койка и се замисли за един вълшебен израз на Мелвил за пасажи — пасажи от какво? — реещи се под възглавницата. Чуваше как шуртящият душ се разбива и трополи върху невидимото тяло на Мод, което нежно и смътно си представяше без припряност или педантизъм — виждаше я как се обръща, млечнобяла, под струите и облаците пара. Зърна белите й изящни глезени, докато се качваше по стълбата — бял памучен плат, пудра с дъх на папрат и влажна коса. Беше ужасно доволен, че е закътана там, невидима и недостъпна, но беше там. „Лека нощ, да спиш в кош“, прошепна тя и той отвърна същото. Ала дълго лежа буден в тъмното, сладострастно напрегнал слух за тихото проскърцване и шумолене, въздишките и въртенето насън, когато тя се размърдваше над главата му.