13 ОКТОМВРИ 1859 г.
Празната шир на тези бели страници ме изпълва със страх и копнеж. Тук мога да напиша каквото си поискам — как тогава да реша откъде да започна? Това е книгата, с която ще стана истинска писателка; тук ще изуча занаята си и тук ще записвам всяко интересно преживяване или откритие. Изпросих бележника от скъпия ми баща — Раул дьо Керсоз, който използва тези подвързани томове за своите бележки, свързани с фолклора и научните му наблюдения. Наех се с тази писателска задача по предложение на братовчедка ми — поетесата Кристабел Ламот, чиито думи силно ме поразиха. „Писателят става истински писател само като упражнява занаята си, като експериментира с езика, както големият художник експериментира с глина или с масло, докато изразното средство не се превърне в негова втора природа, която може да вае, както си поиска.“ Освен това, когато й разказах за голямото ми желание да пиша и за голямата липса в ежедневието ми на интересни неща, събития или страсти, които биха могли да послужат като материал за поезия или художествена проза, тя каза, че е проява на насъщна дисциплина да записвам всичко в живота ми, което забележа, независимо колко обикновено или безлично може да ми изглежда. Тези ежедневни записки, продължи тя, имат две достойнства. Благодарение на тях ще изградя пластичен стил и точно наблюдение за мига, когато дойде време — а това неминуемо се случва в живота на всички ни — и нещо значимо изкрещи, това бяха думите й, „изкрещи“, за да бъде разказано. Освен това така ще разбера, че в действителност нищо не е безлично само по себе си, нищо не е лишено от нещо интересно, свойствено само и единствено за него. „Погледни, каза тя, собствената ви дъждовна градина, собственото ви ужасно крайбрежие с очите на чужденец, погледни ги с моите очи и ще видиш, че са пълни с вълшебство, с печални, но приказно различни цветове. Съзерцавай старите гърнета и простите здрави табли в кухнята ви с очите на нов Вермеер, дошъл да ги слее в хармонично цяло с малко светлосянка. Писателят не може да стори същото, но помисли какво може да стори все пак един писател — и неизменно вярвай, че занаятът му ще си свърши работата.“
Сега виждам, че съм изписала цяла страница, в която стойност имат само наставленията на братовчедка ми Кристабел. Така и трябва да бъде — точно сега тя е най-важният човек в живота ми, освен това е светъл пример, тъй като е призната писателка с известна значимост, при това жена — а това ще рече знак на надежда и първопроходка за всички нас. Не съм сигурна доколко я радва тази роля, в действителност ми се струва, че знам твърде малко за съкровените й мисли и чувства. Най-нежно се отнася с мен като гувернантка с отегчително дете, преливащо от въодушевление, незнаещо ни миг покой заради безнадеждното си неведение за живота.
Ако наистина прилича на гувернантка, значи прилича на романтичната Джейн Еър, тъй силна, тъй страстна, тъй наблюдателна под строгата си външност.
Последните две изречения ме накараха да се замисля за нещо. Дали пиша това, за да го види Кристабел, като някакво домашно, писателско задание или даже съкровено писмо, което да прочете, когато е сама, в миг на съзерцание и отстранение? Или го пиша само за себе си в опит да бъда напълно искрена със себе си — само и единствено заради истината?
Зная, че тя би предпочела второто. Затова ще заключвам дневника, най-малкото в зората на живота му, и ще записвам в него само неща, предназначени единствено за моите очи и за очите на Върховното създание (божеството на баща ми, когато изглежда, че е спрял да вярва в по-стари божества — Луг, Дагда, Таранис. Кристабел изповядва силна, но извънредно английска вяра в Иисус, която не разбирам напълно; не ми е ясно също към кои се причислява — към католиците или протестантите).
Първи урок. Редове, написани за едни-единствени очи, тези на автора, губят нещо от животворната си сила, но за сметка на това печелят определена свобода и за моя изненада — известна зрялост. Изгубва се инфантилното женско желание да очароват.
Ще започна с описание на Кернеме, както изглежда днес, в 4 следобед един мрачен и мъглив есенен ден.
Прекарала съм в тази къща целия си кратък живот, който на моменти ми се струваше ужасно дълъг и муден. Кристабел каза, че е останала изненадана от простата красота на имението. Не, няма да повтарям какво е казала Кристабел; ще записвам онова, което сама забелязвам и което е толкова познато, че в мигове на отегчение направо спирам да го виждам.
Като повечето къщи по това крайбрежие и нашата е построена от гранит, ниска, с висок островръх покрив с каменни плочи и фронтони. Разположена е в двор, ограден с висок зид, за да ни пази от вятъра и всичко останало. Всичко тук е построено, за да издържа на налитащите ветрове и брулещия дъжд от Атлантика. Каменните плочи най-често лъщят от влага. Обичам ги и през лятото, когато светят в жегата. Прозорците ни са вдадени навътре, с високи арки като в църква. В къщата има само четири големи стаи — две на горния етаж и две на долния, всяка с по два вдадени прозореца на две стени, за да може да влиза светлина, независимо какво е времето. Навън има и малка кула с гълъбарник на върха и кучкарник долу. Трей обаче и ловната хрътка на баща ми — Мирза, живеят в къщата. Закътана от океана, отзад е овощната ни градина, където играех като дете — тогава ми се струваше безкрайно просторна, а сега изглежда отесняла. Тя също е заградена със зид от суха зидария и огромни морски камъни — селяните казват, че „обира“ вятъра, защото убива напора му в безброй пролуки и цепнатини. Когато излезе буря и вятърът мине оттам, целият зид запява каменлива песен като чакълест бряг. Тук цялата страна свири песента на вятъра. Когато задуха, хората по-твърдо набиват крак и, така да се каже, запяват с вятъра: мъжете с още по-дълбок бас, жените — с по-високи тонове.