(Това не беше лошо. След като го написах, ме изпълни естетическа любов към моите земляци и тукашния вятър. Ако бях поет, щях да продължа и да напиша стихотворение за неговата жална песен. Или ако бях романист, щях да продължа и да напиша суровата истина, че през дългите зимни дни монотонната му песен може да те подлуди и тогава копнееш за тишина като пътник, изгарящ от жажда в пустинята. В псалмите се възхвалява прохладната сянка на скалите под палещото слънце. Тук, при нас, жадуваме за капка суха, сияйна тишина.)
Точно сега в къщата трима души тихо седят и пишат в стаите си. Двете с братовчедка ми сме на горния етаж — настанихме я в стаята на майка ми, където баща ми (и аз самата) не иска да се местя. От горния етаж погледът стига през полята до отвесната урва и трептящото море. Тоест в лош ден морето трепти и се надига. В хубав ден сякаш трепти само светлината. Наистина ли е така? Трябва да проверя. Поредният интересен въпрос.
На долния етаж е стаята на баща ми, която му служи едновременно за библиотека и за спалня. Три от стените й са пълни с книги и ужасното въздействие на влажния морски въздух върху страниците и подвързиите непрестанно го измъчва. Като момиче едно от задълженията ми беше да натривам кожените корици с предпазна смес от пчелен восък и още нещо, не знам какво — арабска гума? терпентин? — негово собствено изобретение, за да ги предпази. С това се занимавах, вместо да бродирам. Неволята ме научи да закърпя риза и мога да шия с добър обикновен бял бод, но не умея нищо от по-изтънчените женски ръкоделия. Помня сладкия аромат на пчелен восък, както разглезените млади дами може би помнят аромата на розова вода и виолетки. Целите ми ръце блестяха, загладени от восъка. В онези дни двамата живеехме нашироко в неговата стая, където гореше хубав огън и имаше нещо като пещ за глинени гърнета.
Баща ми спи в старовремско бретонско легло, което прилича на грамаден шкаф с отделни стъпала и врата с отвори за проветрение. Леглото на майка ми е с везани кадифени завеси, поръбени със сърма. Преди два месеца баща ми ме помоли да ги почистя; не каза защо и в главата ми се зароди безумната мисъл, че смята да се ожени за мен, затова приготвя стаята на майка ми за мен като невяста. Завесите бяха натежали от прах и Год страшно се разболя, след като ги изтупа на двора, защото в дробовете й се набиха паяжини и мръсотия, събирани цял живот (моя живот). Ала след като ги изтупахме, от тях не остана нищо, одрипавяха и плътната материя се стопи заедно с прашната кора, а навсякъде зейнаха огромни дупки. Тогава баща ми каза: „Братовчедка ти от Англия пристига, все някъде трябва да намерим“. Затова пътувах цял ден до Кемперле, където госпожа Дьо Келеон ми услужи с комплект червени ленени завеси — ще влязат в работа и по думите й не очаква скоро да й потрябват. По краищата са обточени с бродирани лилии и шипков цвят и братовчедка ми много ги харесва.
Разправят, че тези легла в Бретан, подобни на дървени долапи в стаите, са били измислени за защита от вълци. По високите полета и в мочурищата в този край на света все още бродят вълци; виждали са ги да скитат в Пемполската и в Броселиандовата гора. Разказват, че едно време в селата и чифлиците зверовете влизали по къщите и отмъквали спящите деца от люлките им край огнището. Затова, преди да отидат на полето, селяните и стопаните затваряли децата в спалните долапи и залоствали вратата, за да са сигурни за рожбите си. Год казва, че това ги пази и от скитащи прасета с всеядни зурли, и от лакоми кокошки, които се щурат по къщите и не придирят особено какво ще клъвнат или откъснат — око, ухо, ръка или краченце.