Пристигна в двора по тъмно. Колелетата неравномерно стържеха върху паважа. Дори отсам зида каретата ту спираше, ту със залитане се мяташе напред. Конете бяха свели глава, от чуловете се стичаха кал и бяла сол. Баща ми изтича на двора загърнат с мантия и платнище; вятърът едва не изтръгна вратата на каретата. Той я задържа, Ян спусна стъпалата и в здрача се плъзна сиво привидение, огромен звяр, рунтав и мълчалив, който се отпечата в мрака като бяло петно. А зад невероятно грамадното животно се появи невероятно дребна жена с качулка, пелерина и безполезен чадър, цялата в черно. Слезе по стълбите, препъна се и се строполи в ръцете на баща ми, като промълви на бретонски: „Убежище“. Той я прегърна, целуна мокрото й лице — очите й бяха затворени — и отговори: „Тук имаш дом за колкото време пожелаеш“. Стоях на вратата и с мъка я удържах срещу налитащия вятър; дъждът нашари полата ми с едри петна. Големият звяр притисна треперещото си туловище към мен и мократа му козина ме изкаля още повече. Баща ми я внесе и я настани полуприпаднала в голямото си кресло. Пристъпих към нея с думите, че съм братовчедка й Сабин и че е добре дошла, но тя сякаш не ме виждаше. По-късно баща ми и Ян й помогнаха да се качи по стълбите и повече не я видяхме до следващия ден, когато слезе за вечеря.
Струва ми се, че отначало не я харесах. Поне отчасти е така, защото ми се стори, че тя не ме харесва. Бих казала, че съм любвеобилно същество — смятам, че любвеобилно бих се привързала към всеки, който ми предложи малко топлина, човешки поздрав. Ала въпреки че братовчедка ми Кристабел изглеждаше изпълнена с почти благоговейна преданост към баща ми, към мен сякаш се отнасяше — как да се изразя? — донякъде студено. В онази първа вечер слезе на масата с вълнена рокля на тъмни сиво-черни карета, загърната с изключително красив и пищен тъмнозелен шал с ресни и черен кант. Не е елегантна, но се облича подчертано изрядно и грижливо; на шията си носи копринена лента с кръст от черен кехлибар; има елегантни зелени боти и дантелена шапка. Не знам на колко години е, може би на трийсет и пет. Косата й е много странна, сребристосветла, с почти метален блясък, като зимно масло, избито от млякото на крави, чието сено не е виждало слънце, затова цялото му злато е избеляло. Връзва я на малки бухнали къдрици над ушите — не й отива.
Дребното й лице е бледо, с остри черти. Не бях виждала толкова блед човек, особено през онази първа вечер (не че сега е по-добре). Дори вътрешната извивка на ноздрите й, дори стиснатите дребни устни бяха бледи, едва докоснати от слонова кост. Има необичайни светлозелени очи, които винаги са полускрити. Тънките й устни също са винаги здраво стиснати, затова, когато ги отвори, човек се изненадва от големите й и очевидно здрави зъби — едри и много правилни, с отчетлив нюанс на слонова кост.
Вечеряхме варено пиле, баща ми нареди да запазят бульона за нея, за да може да възстанови силите си. Седнахме на масата в големия салон — обикновено двамата с баща ми хапваме сирене, купичка мляко и хляб в неговата стая. Баща ми ни разказваше за Исидор Ламот и огромната му сбирка от приказки и легенди. А после каза на братовчедка ми, че доколкото знае, и тя самата е писателка.
— Славата не стига много бързо от Великобритания до Финистер — обясни той. — Моля да ни извините, защото ни попадат малко нови книги.
— Пиша поезия — отвърна тя и с лека гримаса притисна кърпичка към устните си. — Прилежна съм и се надявам, че владея занаята си. Ала според мен не притежавам слава, достойна да привлече вниманието ви.
— Братовчедке Кристабел, много искам да стана писателка. Винаги съм живяла с тази амбиция…
— Мнозина искат, но малцина успяват, да не кажа никой — отвърна тя на английски и добави на френски: — Не бих го препоръчала като път за уютен живот.
— Никога не съм мислила за това по този начин — отвърнах аз, защото думите й ме жегнаха.
— Също като вас Сабин е израснала в необичаен свят, където кожата и хартията са обичайни и насъщни като хляба и сиренето — намеси се баща ми.
— Ако бях добрата фея — каза Кристабел, — щях да й пожелая да има хубаво лице, каквото притежава, и способността да намира удоволствие в ежедневието.
— Значи искате да бъда Марта, а не Мария — извиках аз, донякъде разпалено.
— Не съм казала подобно нещо — отвърна тя. — Противопоставянето между двете е лъжа. Тялото и душата са неразривни — тя отново попи устни с поредната гримаса, сякаш нещо в думите ми я беше наранило, — знам го от собствен опит.