Малко след това помоли да я извиним и се качи в спалнята си, където Год беше запалила камината.
НЕДЕЛЯ
Писането носи различни удоволствия. Удоволствието от езика на размишлението е едно, а от езика на повествованието — съвсем друго. Сега ще разкажа как в крайна сметка и в известна степен спечелих доверието на братовчедка ми.
Безмилостната буря продължи три-четири дни. След първата вечер тя повече не слезе долу, а остана в стаята си, където седеше в дълбоката ниша на прозореца, изсечена в гранита, и гледаше навън — не че имаше много за гледане, само прогизналата градина и зида от речни камъни, който преливаше в плътна стена от мъгла с неясни кръгли форми, наподобяващи мъгливи камъни. Год каза, че почти не хапва — като болна птичка.
Надничах в стаята й, доколкото успявах да се престраша, без да изглежда, че се натрапвам, за да видя дали не можем да й осигурим още някое удобство. Опитах се да я изкуша с филе от морски език или желирано телешко с винен сос, но тя хапваше само лъжица-две. Понякога се връщах след час и я заварвах точно както я бях оставила; тогава усещах, че съм се върнала невъзпитано бързо или че за нея времето не съществува така, както за мен. Веднъж ми каза:
— Зная, че ви причинявам големи главоболия, братовчедке. Не ви се отплащам подобаващо, освен това съм болна и себична. Оставете ме сама и мислете за други неща.
— Искам да се чувствате уютно тук и да сте щастлива — отвърнах аз.
— Господ не ме е надарил с особена способност да се чувствам уютно — каза тя.
Чувствах се наранена, защото, въпреки че въртях домакинството почти от десетгодишна, братовчедка ми се допитваше до баща ми по всички практически въпроси и благодареше на него за жестове на предвидливост или гостоприемство, на които той би бил напълно неспособен, колкото и да бе добронамерен.
Голямото куче също отказваше да се храни. Просваше се на пода в стаята с муцуна към вратата и вдървено ставаше два пъти на ден, за да го изведат. За него също носех дребни лакомства, които дори не поглеждаше. Отначало тя пасивно наблюдаваше опитите ми да го заговоря, без да ме насърчава. Един ден се обади:
— Няма да отвърне. Ужасно ми е сърдит, защото го отведох от дома му, където се чувстваше щастлив, и го принудих да изстрада голям ужас и болест на кораба. Има право да се сърди, но не знаех, че едно куче може да е толкова злопаметно. Нали се смята, че кучетата наивно прощават всичко и се отнасят като християни към съществата, които се преструват, че ги „притежават“. Струва ми се, че иска да умре от злоба, защото го откъснах от дома му.
— Как може да кажете такова жестоко нещо! Не е злобен, просто е нещастен.
— Аз съм зла напаст за самата себе си и за останалите. И за добричкия ми Трей, който не е причинил зло никому.
— Когато слезе, ще го изведа в градината — предложих аз.
— Боя се, че няма да дойде.
— А ако дойде?
— Тогава добрината и търпението ви ще са успели да пречупят нещо ако не в душата ми, то поне в милото ми куче. Но мисля, че е предан само на един човек, иначе нямаше да го взема. Неотдавна го бях оставила за малко и не беше ял нищо, докато не ме видя отново.
Продължих да упорствам и кучето постепенно започна да ме придружава по-охотно — обикаляхме двора, конюшните, овощната градина, започна да свиква с голямата стая, дори изостави поста си пред вратата й и ме посрещаше, побутвайки ме с голямата си муцуна. Един ден изяде две купички пилешка супа, които господарката му беше отказала да изяде, и оттогава доволно махаше с опашка. Когато видя това, тя хапливо отбеляза:
— Явно съм се лъгала за извънредната му преданост. Щеше да е по-добре да го оставя. Вълшебните поляни на Броселиандовата гора не струват нищо за горкичкия ми Трей пред възможността да лудува на воля в Ричмънд Парк. А и там можеше да утеши…
Тя не довърши. Престорих се, че не забелязвам, защото очевидно нещо я измъчваше и не искаше да ми се довери.
— Когато времето се оправи, може заедно да го изведем в Броселиандовата гора. Може да си направим екскурзия до дивите места на нос Ра и Залива на покойниците.
— Кой знае къде ще бъдем, когато времето се оправи?
— Това означава ли, че ще ни напуснете?
— Къде мога да отида?
И двете знаехме, че това не е отговор.
ПЕТЪК
— След десет дни ще укрепне — каза Год.
— Да не би да й даваш билкова отвара? — попитах я, защото всички знаем, че Год е знахарка.
— Предложих й, но отказа.
— Ще я уверя, че от твоите отвари сме видели само добро.