— Вече е твърде късно. До другата сряда ще се оправи.
Когато през смях разказах това на Кристабел, тя не отговори, а после попита какво може да изцерява Год. Брадавици, колики, безплодие и женски болести, кашлица и натравяне. Може също да намести крайник и да изроди дете, да подготви труп за погребение и да съживи удавник. По тези места всички се научаваме на това.
— И никога не убива онова, което изцерява?
— Не съм чувала такова нещо. Год е много съвестна и много умна — или има голям късмет. Бих й поверила живота си.
— Голямо доверие се иска, за да й повериш живота си — каза Кристабел.
— Моя и на всеки друг — отвърнах.
Тази жена ме плаши. Разбирам какво има предвид, и това ме плаши.
Предсказанието на Год се сбъдна и тя укрепна малко, а когато в началото на ноември се случиха три-четири ясни дни, както нерядко става по нашето капризно, променливо крайбрежие, ги заведох с Трей до залива на Фуенан, за да видят морето. Реших, че може да потичаме по пясъка или да се покатерим по скалите въпреки мразовития вятър, но тя остана до водата съвършено неподвижна, с боти, потънали в мокрия пясък, прибрала ръце в ръкавите си, за да се стопли, заслушана в прибоя и крясъците на чайките. Приближих се и видях, че очите й бяха затворени, а веждите й потръпваха при всяка вълна. Хрумна ми безумната идея, че вълните отекват като удари в черепа й и че по някаква причина тя упорито понася тътена им. Веднага се отдалечих — не познавам друг човек, който така силно да създава впечатлението, че нормалните приятелски жестове са смъртоносно натрапничество.
ВТОРНИК
Не се отказвах от мисълта, че трябва да говорим за писането. Изчаквах, докато един ден не ми се стори достатъчно отпочинала и дружелюбно настроена; беше предложила да ми помогне да замрежим чаршафите — справя се с това много по-добре от мен, защото е изкусна в ръкоделието.
— Братовчедке Кристабел — започнах, — наистина имам голямо желание да стана писателка.
— Ако наистина е така и имате дарба, каквото и да кажа, няма да промени нещата.
— Знаете, че не е вярно. Простете, братовчедке, но това звучи сантиментално. Много неща могат да ме спрат. Самотата. Липсата на съчувствие. Липсата на вяра в самата мен. Презрението ви.
— Презрението ми?
— Предварително ме осъждате, сякаш съм глупава девойка, която сама не знае какво иска. Виждате представата си за мен, а не мен самата.
— А вие сте твърдо решена да не ми позволите упорито да повтарям тази грешка. Явно притежавате поне една от дарбите на романиста, Сабин — упорито разбивате прибързаните илюзии. Любезно и с добри чувства. Взимам си бележка. Разкажете ми тогава какво пишете? Предполагам, че пишете, нали? В този занаят желанието, ако не е съпроводено с действие, е много разрушително.
— Пиша за това, което мога. Не за това, за което бих искала да пиша, а за това, което познавам. Искам да напиша разказ за чувствата на една съвременна жена. Но какво знам за това, затворена зад тези гранитни стени между трънливия затвор на Мерлин и Века на Просвещението? Затова пиша за онова, което познавам най-добре — за странното и фантастичното, за приказките на баща ми. Записах например легендата за Ис.
Тя каза, че ще се радва да я прочете. Тя самата била написала поема на английски на същата тема. Отвърнах, че знам малко английски, но не достатъчно и че ще се радвам да ме научи.
— Ще се опитам — отвърна тя. — Не съм добра учителка, не съм достатъчно търпелива, но ще се опитам.
А после продължи:
— Откакто съм дошла, не се опитвам да напиша нищо, защото не знам на кой език да мисля. Аз съм като феята Мелюзина, сирените и русалките — наполовина французойка, наполовина англичанка, а зад тези два езика оставам бретонка и келтка. Всичко променя очертанията си, дори мислите ми. Желанието ми да пиша дойде от баща ми, който донякъде приличаше на вашия баща. Ала езикът, на който пиша — в буквален смисъл матерният ми език, не е неговият език, а езикът на майка ми. Майка ми обаче не е духовно същество, изразява се с езика на домакинските дребнавости и женската мода. Английският език е пълен с тухлички, с твърди предмети, тънкости, несвързана делничност и факти, и с наблюдение. Той е първият ми език. Баща ми казваше, че всяко човешко същество трябва да има роден език. Затова се отдръпна и през най-ранните ми години ми говореше само на английски, разказваше ми английски приказки и ми пееше английски песни. По-късно ме научи на френски и бретонски.
За пръв път проявяваше доверие към мен, и то доверие като към писател. Тогава се замислих не толкова за онова, което каза за езика, а за факта, че майка й е още жива, защото така се изрази — „не е духовно същество“. Беше ясно, че е изпаднала в беда, но не беше потърсила майка си; беше се обърнала към нас — тоест към баща ми, защото не мисля, че съм имала някакъв принос за решението й.