— Можете ли да ми кажете нещо за писател на име Ламот?
— Исидор Ламот. „Митологии“, 1832 г. „Самобитни митологии от Бретан и Великобритания“. Също „Френски митологии“. Огромен научен компендиум — фолклор и легенди. Пропит от модерните дирения да се намери „ключът към всички митологии“, съчетан с бретонска национална идентичност и култура. Аш почти сигурно ги е чел, но нямам спомен някъде конкретно да ги е използвал…
— Имало е и госпожица Ламот…
— О, да, дъщерята. Не беше ли писала религиозни стихове? Мрачно книжле, озаглавено „Последните неща“. И детски приказки. „Приказки през ноември“. За нощни страшилища, от онези, дето ти настръхват косите. Както и някаква поема, напълно нечитаема, както съм чувал.
— Мисля, че с нея се занимават феминистките — обади се Паола.
— И още как — рече Блекадър. — Секунда не им остава за Рандолф Аш. Дай им само да четат безконечния дневник на Елън, след като нашата приятелка ей там наистина успя да го изрови на бял свят. Смятат, че Рандолф Аш е потискал писателските способности на Елън и е изпивал като пиявица въображението й. Доста ще се озорят да го докажат, както ми се струва, стига изобщо да ги вълнуват доказателствата, разбира се, нещо хич не съм сигурен в това. Знаят какво има да се открива още преди да са го видели. Разполагат единствено с това, че прекарвала феноменално много време полегнала на дивана, което едва ли е необичайно за жена от нейното време и с нейното положение. Истинският им проблем — техният и на Беатрис — е, че Елън Аш е скучна. Нищо общо с Джейн Карлайл, жалко, много жалко. Горката Беатрис се захвана с тази история от желание да покаже колко себеотрицателна и предана е била Елън Аш, и се заби да изследва всяка рецепта за конфитюр от цариградско грозде и всеки изглед до Бродстърс в продължение на двайсет и пет години, представяш ли си, за да се събуди накрая една сутрин и да установи, че вече никой не ще и да чуе за себеотрицание и преданост, искат доказателства, че в Елън са бушували бунт, болка и непотъпкано от друг дарование. Горката Беатрис. Една-единствена публикация и тъничко книжле, наречено без капка ирония „Съпруги и съратнички“, не се възприемат с добро око от днешните феминистки. Просто малка антология от 1950 г. с умни, духовити и нежни думи, казани от спътничките на великите. Д. Уърдзуърт, Дж. Карлайл, Ема Тенисън, Елън Аш. Само че онези от „Женски изследвания“ не могат да сложат ръка на всичко, което има за издаване, докато милата стара Беа остава официалният редактор. Още не може да разбере какво я е сполетяло и откъде й е дошло.
Роланд не искаше да изслуша друга дълга тирада за отдавна закъснялото издание на Елън Аш, по което работеше Беатрис Нест. Когато Блекадър подхванеше темата за Беатрис, в гласа му се прокрадваха особени нотки, жегващи, стръвни, от които на Роланд му се привиждаха хрътки сред вой и ръмжене. (Никога не беше чувал вой на хрътки освен по телевизията.) Мисълта за Кропър пък придаваше на професора някак потаен, съзаклятнически вид.
Роланд не предложи на Блекадър да го придружи до Лондонската библиотека. Отиде да търси кафе. А след това можеше да тръгне по следите на госпожица Ламот, вече придобила нещо като самоличност благодарение на каталога както всички други мъртви души.
Изникна сред египетските паметници тежка категория и зърна между два огромни каменни крака нещо пъргаво, бяло и златисто, което се оказа Фъргюс Улф, също тръгнал за кафе. Фъргюс беше много висок, с бронзоворуса коса, горе дълга, а отзад къса — версия от 80-те на прическата от 30-те, кацнала над ослепително бял плътен пуловер и широки черни панталони като на японски джудист. Усмихна се на Роланд, доволна кръвожадна усмивка с яркосини очи и удължена уста, ужасяващо пълна със здрави бели зъби. Беше по-голям от Роланд, рожба на 60-те, която временно бе дезертирала, за да избере свободата и парижките революции, седнала в краката на Барт и Фуко, преди да се върне, за да заслепи колежа „Принц Албърт“. Общо взето, беше доста приятен, макар че повечето хора, с които се запознаваше, си тръгваха със смътната представа, че би могъл да се окаже опасен в някакъв неуточнен смисъл. Роланд харесваше Фъргюс, защото Фъргюс сякаш го харесваше.
Фъргюс пишеше деконструктивистки анализ на „Неизвестният шедьовър“ на Балзак. Роланд беше престанал да се удивлява, че Факултетът по англицистика спонсорира изследвания на френски книги. В наши дни друго май и без това не съществуваше, а Роланд не искаше да го мислят за изолационист. Благодарение на страстната намеса на майка му в неговото образование собственият му френски беше добър. Фъргюс се тръшна на тапицираната пейка и заяви, че предизвикателството се крие в това да деконструираш нещо, което очевидно вече само се е деконструирало, тъй като книгата е за една картина, оказала се в действителност просто хаотична мацаница. Роланд учтиво го изслуша и попита: