СЪБОТА
Прочете разказа ми за крал Градлон, принцеса Дахуд, коня Морвад и Океана. Взе го вечерта на 14 октомври и след два дни ми го върна, като влезе в стаята ми и с лека усмивка припряно тикна ръкописа в ръцете ми.
— Връщам ви приказката. Не съм й писала оценка, но си позволих свободата да нахвърля някои бележки на отделен лист.
Как да опиша щастието, че се отнасят сериозно към труда ми? Когато й дадох приказката, можех да прочета по лицето й, че очаква сантиментални измишльотини и розови въздишки. Знаех, че не е така, но сигурността ми се стопи пред нейната. Знаех, че по един или друг начин ще се окажа недостойна, ала в същото време знаех, че написаното е написано, защото има причина за това. Ето защо с половин душа очаквах неминуемото й презрение, а с другата половина знаех, че не трябва да е така.
Сграбчих листа от ръцете й и прехвърлих бележките. Бяха практични, интелигентни — и признаваха онова, което се опитвах да направя.
Намерението ми беше да представя дивата Дахуд като своеобразно въплъщение на желанието ни за свобода, за автономност, за наша собствена истинска страст, каквато жените притежават и от която мъжете, изглежда, се страхуват. Дахуд е магьосница и Океанът се влюбва в нея, но заради изстъпленията й град Ис е залят и потъва под вълните (на същия Океан). В една от рецензиите към митологиите на баща ми редакторът пише: „В легендата за град Ис можем да доловим като бръснещ вихър ужаса от древните езически култове и ужаса от страстта на сетивата, която се развихря при жените. Към тези два ужаса се добавя и трети — ужасът от океана, който в тази драма играе ролята на възмездие и съдба. В тази странна легенда езичеството, жената и океанът — тези три неща, за които човек копнее и от които ужасно се страхува, се смесват и стигат до катастрофален и ужасен край“.
От друга страна, казва баща ми, в стари времена името Дахуд или Дахут е означавало „добра магьосница“. Според него сигурно е била езическа жрица, подобна на исландската Сага, или някоя от девствените друидски жрици на остров Сен. Възможно било дори Ис да е закърнял спомен от някакъв друг свят, където жените били могъщи, преди да дойдат воините и жреците — свят като рая на Авалон или Плаващите острови, или галския Сид, Страната на мъртвите.
Защо желанието и сетивата при жените трябва да бъдат толкова ужасни? И кой е този автор, който казва, че това са страховете на човека — но всъщност има предвид мъжа, и отъждествява с него цялото човечество? А нас изкарва вещици, прокудени изгнаници, магьосници, чудовища…
Ще препиша някои от изразите на Кристабел, които ми доставиха особено удоволствие. Въпреки че завинаги се врязаха в съзнанието ми, най-почтено ще препиша и критичните й забележки за всичко банално, преувеличено или нескопосано.
С инстинкт или интелигентност сте намерили начин — който не е нито алегория, нито престорен наивизъм — да придадете значение и ваш собствен облик на този универсален и зловещ разказ. Вашата Дахуд е едновременно самостойно човешко същество и символична истина. Други писатели (като мен самата) може да виждат в този разказ други истини.
Ала вие не им отнемате педантично това право.
Всички стари приказки, скъпа братовчедке, могат да се разказват и да се преразказват по различен начин. Иска се само да се поддържат живи и да се шлифоват простите чисти форми на приказката, които непременно трябва да присъстват — в случая това са яростта на Океана, ужасният скок на коня, падането на Дахуд от седлото, приливната вълна и прочие, и прочие. Трябва обаче да добавите нещо свое като писател, така че всичко да изглежда ново, сякаш го виждаме за първи път, без да е било иззето за някакви лични цели. Знайте, че сте постигнали това.
ПЕТЪК
След като прочете приказката, нещата тръгнаха по-добре. Не мога да разкажа всичко, но вече пиша почти ден за ден. Казах на братовчедка ми какво огромно облекчение е било за мен някой да прочете написаното от мен именно като написано от мен, и то човек, който знае как да го оцени. Тя отвърна, че подобни преживявания са рядкост в живота на всеки писател и че е по-добре човек нито да ги очаква, нито да разчита на тях. Попитах дали тя самата има добър читател, а тя леко се намръщи и накрая остро отвърна: „Двама, което е повече, отколкото може да се надява човек. Едната е прекалено снизходителна, но сърцето й е прозорливо. Другият е поет, по-добър поет…“. Не довърши — не се беше разсърдила, но не каза нищо повече.