Когато баща ми свърши, тя тихо и отривисто промълви:
— Сам вие сте чародей, братовчеде Раул, защото изпълвате мрака със светлини и благоухания… и изтощени страсти.
— Просто разгръщам уменията си като стария вълшебник пред младата магьосница — отвърна той.
— Не сте толкова стар. Помня, че и баща ми разказваше тази приказка.
— Тя принадлежи на всички.
— Ала какъв е смисълът й?
Ужасно се ядосах, защото през черните нощи не говорим за смисъла на приказките с педантичния тон на XIX в., а само разказваме, слушаме и вярваме. Реших, че няма да й отговори, но той отвърна замислено и достатъчно вежливо:
— Струва ми се, че е една от многото приказки за страха от жената. Или може би за ужаса на мъжа от подчинението пред страстта, от заспиването на разума, когато изпадне във властта на… как да се изразя… желанието, интуицията, въображението. Въпреки това става дума за нещо много по-древно — в умиротворителния прочит това е жест на уважение към старите женски божества на земята, които са били изместени с появата на християнството. Както Дахуд е била добра магьосница, преди да стане разрушителка, така и Вивиан е била едно от местните божества на потоците и изворите, което все още зачитаме с малките гробници, посветени на някоя незнайна Дева.
— Винаги съм я тълкувала различно.
— Как, братовчедке Кристабел?
— Като разказ за женското подражание на мъжката сила. Тя не иска самия него, а магията му, докато не открие, че магията й служи само за да го пороби — и за какво са й тогава всичките й безценни умения?
— Превратно тълкуване.
— Имам една картина, на която е изобразен мигът на тържеството й, затова тълкуването ми може наистина да е превратно.
— Лош знак е на Вси светии да се търси смисъл — обадих се аз.
— Разумът трябва да заспи — каза Кристабел.
— Приказките възникват преди смисъла — отвърнах аз.
— Разумът трябва да заспи — повтори тя.
Не вярвам във всички тези обяснения. Те омаловажават. Представата за жената е по-бледа от бляскавата Вивиан, а представата за Мерлин не е алегория на мъжката мъдрост. Той е Мерлин.
2 НОЕМВРИ
Днес Год разказа приказки за Залива на покойниците — обещала съм на Кристабел някой ден, когато е хубаво времето, да я заведа на излет дотам. Тя казва, че името я трогва. Не се нарича Залив на мъртвите, а на онези, които са прекосили границата, разделяща този и онзи свят. Според баща ми името може би не произхожда от такива асоциации с отвъдното, а просто приляга на привидно широкия и усмихнат залив, където морето изхвърля телата и останките от кораби, разбили се в страховитите рифове край нос Ра и Ван. Казва обаче и друго, че заливът открай време се смята за едно от онези места на земята, където двата свята се пресичат — като дъбравата на Вергилий със златната клонка или пътуването на Там Лин под хълма. В стари времена келтите изпращали от тук своите мъртви на последното им пътуване към остров Сен, където ги посрещали друидските жрици (било забранено на острова им да стъпва мъж). Според някои легенди от там намирали път към Земния рай — земята на златните ябълки сред ветрове, бури и тъмните остриета на вълните.
Не мога да опиша разказваческия маниер на Год. От време на време баща ми я насърчава да му разказва приказки, които той се опитва дословно да запише, като запази ритъма на речта й, без да добавя нищо и нищо да отнема. Но колкото и достоверно да се придържа към думите й, животът се отцежда от тях, попаднат ли на страницата. Веднъж ми каза след поредния експеримент, че сега разбира защо древните друиди са смятали, че изреченото слово е дъхът на живота, а писането е вид смърт. Отначало се сетих за този дневник, за да видя как най-добре да се вслушам в съвета на Кристабел и точно да запиша чутото, но по някакъв особен начин самото ми намерение отцеди живота от слушането и от разказа на Год, затова се въздържах — от учтивост и още нещо. (Въпреки това самият интерес има собствен живот, трябва да има начин да се опише.) Да видим сега. Искам да разкажа нещо, което не е свързано с приказката на Год, въпреки че тогава изглеждаше така. Трябва да започна отначало. Да го напиша като разказ, да го напиша, за да го напиша — колко мъдро постъпих, като запазих този дневник само за моите очи! Защото сега мога да пиша, за да разбера какво видях.
И да превърна нещо като болка в нещо като интерес, нещо като любопитство, което да ми донесе спасение.
Още повече, отколкото приказките на баща ми, разказите на Год зависят от мрака навън и близостта на разказвачите и слушателите в затворената стая. На дневна светлина голямата ни стая е гола и грозна и не предразполага към задушевни приказки. Но вечер през черния месец е различно. В началото на вечерта цепениците в големия комин проблясват и припламват, изпъстрени с черни петна там, където огънят не пламва, но по-късно в плътния топъл слой от сива пепел под горящата дървесина започват да тлеят аленозлатисти въглени. Големите кожени облегалки на креслата се изправят като стена срещу студа в другия край на стаята, а светлината на огъня позлатява лицата ни и обагря в червено белите маншети и якички. През тези вечери не палим газови лампи, а работим на светлината на огъня, доколкото може да се свърши нещо сред тръпнещите сенки — плетем, кълцаме с ножицата, плисираме. Год даже носи съдина, за да разбърква някой сладкиш, или купа с печени кестени, за да ги белим. Ала докато разказва, тя ръкомаха, отмята глава назад или изтупва шала си и по тавана към невидимата половина на стаята пробягват дълги парцаливи сенки или грамадни лица със зейнали усти и чудовищни носове или брадички — собствените ни отражения, преобразени от пламъците на вещици и привидения. А разказът на Год си играе с всичко това, със светлината на огъня, с жестикулиращите сенки и с шлейфовете светлина и мрак и ги обединява, както си представям, че диригентът води целия оркестър. (Никога не съм слушала оркестър. Чувала съм една-две дамски арфи и флейтите и барабаните на селския празник, но в най-добрия случай трябва да си представям възвишената музика, за която чета, с помощта на църковния орган.)