Баща ми седеше на високото си кресло до камината, а в брадата му, която не е съвсем посивяла, играеха рубинени отблясъци. Кристабел се беше настанила на по-нисък стол в сумрака зад гърба му и чевръсто плетеше. Двете с Год затваряхме кръга от другата страна. Год започна да разказва:
Имало едно време един млад моряк, който не притежавал нищо друго освен храбростта си и грейналите си очи — ах, как греели само!, — а също дадената му от боговете сила, което и било достатъчно.
Не бил добра партия за никое момиче в селото, защото минавал и за припрян, освен че бил беден, но девойките обичали да се заглеждат след него, докато минавал — нали сами вярвате, — а най-обичали да го гледат как танцува с тези свои дълги, дълги крака и с чевръстите си стъпала, и с усмивка на устните.
А най-много обичала да го гледа една девойка — дъщерята на мелничаря, красива, напета и горда, с три богати кадифени панделки на полата, която за нищо на света нямало да му даде да забележи, че обича да го вижда, ами му хвърляла по едно блеснало око отстрани, докато не гледал. Че и много други правели същото. Така е то винаги. По едни очите изтичат, а други може с рог да свирят за един възхитен поглед, докато сам дяволът не рипне отгоре им, защото така прави Светият Дух, право или криво, и туйто, няма какво да се стори.
Младежът идвал и си заминавал, защото тъкмо дългите пътешествия го теглели, и отивал с китовете отвъд крайчеца на света, че и още по-далеч, където морето ври и кипи, а под него шават огромни риби като потънали острови и русалките пеят със своите огледала и със зелените си люспи, и с вълнистите си коси, ако са за вярване хорските приказки. Той бил пръв, опре ли да се изкатери някой по мачтата, и най-остро неговият харпун уцелвал, но нямал никакви пари, защото печалбата отивала цялата за господаря, така че той само идвал и си заминавал.
А дойдел ли, сядал на площада и разказвал какво е видял, и всички го слушали. Дошла и дъщерята на мелничаря, спретната и горда, и прилична от глава до пети, а той я зърнал как слуша там от крайчеца, и й казал, че ще й донесе копринена панделка от Изтока, ако иска. А тя не отвърнала дали иска — нито да, нито не, но той видял, че ще й бъде приятно.
И заминал отново, и взел панделката от дъщерята на търговеца на коприна в една от онези страни, където жените са златисти и с коса като черна коприна, но и те обичат да гледат мъж да танцува с такива дълги, дълги крака и с чевръсти стъпала, и с усмивка на устните. Казал той на дъщерята на търговеца на коприна, че ще се върне, и донесъл панделката, загърната в парфюмирана хартия, а на следващия танц в селото я дал на дъщерята на мелничаря и рекъл:
— Ето я твоята панделка.
И сърцето й забумкало в гърдите, както и сами вярвате може би, но тя го усмирила и хладно попитала колко трябва да му плати за нея. Била чудесна панделка, копринена панделка с цвета на дъгата, каквато никога не били виждали по тези краища.
А той страшно се ядосал от тази обида към подаръка му и отговорил, че трябва да плати толкова, колкото е струвала панделката на онази, от която я е взел. А тя попитала:
— И колко ще рече това?
А той отговорил: