— Безсънни нощи, докато се върна.
А тя рекла:
— Твърде висока е тази цена.
И той отвърнал:
— Тази цена е сложена и нея трябва да платиш.
И тя платила, както и сами вярвате може би, защото той виждал какво й е, а мъж, ранен в гордостта си, ще вземе всичко, което може — и той го взел, тъй като тя го била видяла как танцува, и цялата била измъчена и изтерзана, телом и духом, от гордостта му и неговия танц.
А той попитал, ако пак замине и открие бъдеще нейде по света, дали тя ще го чака да се върне и да я поиска от баща й.
А тя рекла:
— Дълго ще трябва да те чакам — теб, когото жена чака във всяко пристанище и за когото панделка пърха във всеки бриз на всеки кей, седна ли да те чакам.
А той отвърнал:
— Ще ме чакаш.
А тя не казала нито да, нито не — дали ще го чака, или не.
И той рекъл:
— Жена с проклет характер си ти, но ще се върна и тогава ще видиш.
А минало време и хората забелязали как хубостта й помръква, походката й запъпля, а тя повече не вдига глава и всичко в нея натежава. И взела тогава да чака на пристанището и да гледа пристигащите кораби, и макар че за никого не питала, всички знаели много добре защо е там и кого чака. Но тя не казвала нищо на никого. Само я виждали горе на носа, където е параклисът на Богородица — да се моли, както сме длъжни да решим, макар никой да не чул молитвите й.
А след като минало още време, през което много кораби дошли и много си заминали, а други корабокруширали и вълните погълнали момците от екипажа им, но неговия кораб нито го били виждали, нито го били чували, една нощ на мелничаря му се сторило, че бухал буха или мачка мяука в плевнята; ала когато отишъл да провери, нямало нищо и никой, само кръв върху сламата. Повикал тогава дъщеря си и тя дошла, смъртно-бледа, разтърквайки очи уж от съня, а той й казал:
— Има кръв върху сламата.
А тя отвърнала:
— Ще съм ти благодарна да не ме будиш от сладкия ми сън, за да ми кажеш, че кучето е убило плъх или котката е изяла мишка в плевнята.
И всички видели, че е бяла като платно, но стояла изправена и държала свещта в ръка, без да трепне, затова се върнали по леглата си.
И тогава корабът се прибрал през чертата на хоризонта право в пристанището и момъкът скочил на брега да види дали тя го чака, но нея я нямало. А той я бил съзерцавал в мислите си, Земното кълбо бил обиколил и все нея виждал от ясно по-ясно, как стои там и го чака с онова гордо и хубаво нейно лице и с цветната панделка в повея на вятъра, и сърцето му закоравяло, нали сами разбирате, защото не е дошла. Ала не попитал за нея, само целунал момичетата и с усмивка хукнал нагоре по хълма към къщи.
А има-няма, зърнал нещо бледо и измършавяло да пъпли в сянката край стената, бавно-бавно и едва-едва. И първо хич не я познал. А тя решила да пропъпли така покрай него, защото толкова била променена.
— Не дойде — рекъл той.
А тя казала:
— Не можех.
А той отговорил:
— Все едно, ето че си на улицата.
— Но не съм, каквато бях — казала тя.
А той казал:
— Нима това значи нещо за мен? Ти не дойде.
И тя отвърнала:
— Ако за теб не значи нищо, за мен е много. Мина време. А каквото е минало, минало е. Трябва да си вървя.
И наистина си тръгнала.
А същата вечер той танцувал с Жана — щерката на ковача, която имала хубави бели зъби и малки дебели ръчички като налети розови пъпки.
А на другия ден тръгнал да търси дъщерята на мелничаря и я намерил в параклиса на хълма.
— Ела и слез с мен — казал той.
А тя рекла:
— Чуваш ли ги, малките крачета, малките боси крачета, които танцуват ли, танцуват?
А той рекъл:
— Не, чувам как морето се разбива в брега и как въздухът шушне над сухата трева, а ветропоказателят скрибуца и се върти във вятъра.
А тя казала:
— Цяла нощ танцуват в главата ми ту насам, ту натам, не можах да мигна.
А той пак:
— Ела и слез с мен.
А тя на свой ред:
— Не можеш ли да го чуеш, не чуваш ли танцьора?
И продължило така седмица или месец, или два, той танцувал с Жана и се качвал в параклиса, където дъщерята на мелничаря го посрещала все с един и същ отговор, докато накрая той се изморил, както ще стане с всеки припрян и хубав мъж, и казал:
— Чаках колкото ти не пожела, затова ела сега или няма да чакам повече.
А тя:
— Как да дойда, като не чуваш малкия танцьор?
И той отвърнал:
— Остани тогава с този твой малък танцьор, щом го обичаш повече от мен.
А тя не казала нищо, заслушана в морето, въздуха и ветропоказателя, и той я напуснал.
И се оженил за Жана, щерката на ковача, и голямо танцуване паднало на сватбата, и гайдарят свирел, както и сами вярвате може би, а барабаните хопвали и тропвали, и той подскачал високо с тези свои дълги, дълги крака и с чевръстите си стъпала, и с усмивка на устните, а Жана доста се позачервила от въртене и кръжене, докато навън не се надигнал вятър и облаци погълнали звездите. Но те си легнали в съвсем добро разположение на духа, препили бира до насита, и тръшнали вратите на леглото под носа на лошото време, уютно сгушени сред пух и перушина.