А дъщерята на мелничаря изскочила на улицата босонога и по нощна риза, затичала насам-натам с разперени ръце като жена, подгонила кривнала кокошка, и завикала: „Постой, почакай!“. И едни твърдят, че видели пред нея да танцува и да лудува малко голо детенце, врътне се насам, върне се натам, сочи нещо с островърхите си пръстчета и с коса, лумнала като перчем жълт огън. А други твърдят, че нищо подобно нямало, само малко прах, завихрен над пътя от вятъра на валмо с една-две косици и някоя вейка. А пък чиракът на мелничаря казал, че вече седмици наред чувал из тавана да щъпуркат и топуркат малки голи крачета. И старите баби и младите акълии, които нищо друго не знаят, рекли, че бил чул мишки. Но той отвърнал, че предостатъчно мишки бил чувал през живота си, та да различи какво е мишка и какво не, а всички го знаели като човек със здрав ум, и то на място.
И така, тичала дъщерята на мелничаря подир танцуващото човече през улиците, през площада, нагоре по хълма и чак до параклиса, краката й се изранили сред къпините, а тя все протягала ръце и викала: „Постой, почакай!“. Ала човечето танцувало ли, танцувало безспир, направо пращяло от живот, както и сами вярвате може би, блещукало, кривяло се, въртяло се и тропало с малките си крачка връз чакъла и по чимовете, а тя се борела с вятъра в ризата си и с мрака пред лицето си. И с викове „Постой, почакай!“ престъпила през урвата и полетяла надолу към смъртта си, нанизала се на острите морски зъбери, а с отлива я извадили, цялата насинена и натрошена, не особено красива гледка, както сами разбирате може би.
Но когато излязъл на улицата и я видял, той взел ръката й в своята и казал:
— Това е, защото нямах вяра и не поисках да повярвам в това твое танцуващо човече. Но ето че сега го чувам, просто и ясно като бял ден.
И от този ден насетне горката Жана не сетила вече радост от него.
А в нощта на Вси Светии той се стреснал от сън в кревата и чул малки пляскащи ръчички и малки шляпащи крачета, които потропвали навсякъде от четирите страни на леглото, и пискливи малки гласчета, които зовели на непознати за ухото му езици, макар да бил обиколил целия свят.
Затова отметнал завивките, погледнал навън и що да види — голото човече, посиняло от студ и румено от горещина, та му заприличало на риба в морето и цвете през лятото, и тръснало то огнената си глава, и затанцувало все по-нататък, а той го последвал. Последвал го далеч и все по-далеч, чак до Залива на покойниците, и нощта била ясна, но над залива се стелел воал от мъгла.
А дългите резки на вълните прииждали от океана, една, втора, трета, после още една, винаги още една, и той видял мъртвите да идват от друг свят, яхнали високите им гребени, измършавели и сиви, разперили безпомощно ръце, мятат се и зоват с високите си гласове. А танцуващото човече потропвало с крак и се мятало напред и все по-напред, и той стигнал накрая до една лодка с нос, обърнат към морето, а когато стъпил в нея, усетил, че е пълна догоре с някакви трепкащи очертания, плътно притиснати едно в друго, чак преливат през бордовете, ала невидими.
Казал, че имало толкова много мъртви в лодката и по гребените на вълните, че го обзел панически ужас, задето такава тълпа го притиска. Защото, макар да били всичките безплътни и да можел да промуши ръката си натук или натам, те го обсаждали отвсякъде и надавали пронизителните си диви писъци по вълните, безброй, направо безброй, сякаш след бялата диря на кораба не крещели ято чайки, ами цялото небе и цялото море били претъпкани с перушина и всяка перушинка била нечия душа — така казал той след това.
И рекъл той на танцуващото дете:
— Да излезем ли с тази лодка в морето?
А човечето застинало безмълвно и неподвижно и не отговорило.
И той казал:
— Толкова надалече дойдох и преголям е страхът ми, но ако мога да стигна до нея, ще продължа.
А то казало:
— Чакай.
А той си помислил за нея, някъде там над водата сред всички останали, с измършавялото й бяло лице и плоските й гърди, и прегладнялата й уста, и извикал: „Чакай“, а гласът й с вой му отвърнал като ехо:
— Чакай.
А той размърдал с ръце въздуха, пълен със сенки, и разтъпкал чевръстите си стъпала сред праха на мъртвите по дъските на лодката, но всичко било натежало и не помръдвало, а вълните с грохот отминавали покрай него, една, още една, още една. Опитал тогава да скочи в морето, казал той, но не могъл. Така че останал там до зори и усещал как идват и си отиват, прииждат и отстъпват, и чувал виковете им и малкото човече, което казало: