— Чакай.
А призори на следващия ден се върнал в селото развалина човек. И седнал на площада при старците — той, който бил в разцвета на мъжката си сила, а устата му увиснала и лицето му се отпуснало, и почти не продумвал, освен колкото да каже „Чувам го сега, много добре го чувам“ или пък „Ето ме, чакам“ — само тези две неща.
А някъде преди две или три, или десет години привдигнал глава и казал: „Не го ли чувате, не чувате ли малкия танцьор?“. А те отвърнали — не, но той влязъл в къщата, приготвил леглото съвсем делово, както си му е редът, повикал съседите и дал на Жана ключа от морския си сандък, а после се проснал на леглото, какъвто бил мършав и изпосталял, и казал: „Излезе накрая, че аз най-дълго чаках, но го чувам сега как се е разтропал с крачета, нетърпелив е малкият танцьор, макар да бях аз толкова търпелив“. А в полунощ рекъл: „А, ето те и теб най-сетне“. И издъхнал.
А стаята замирисала едновременно на ябълков цвят и на зрели ябълки, казала Жана. И се омъжила Жана за месаря, и му родила четирима синове и две дъщери, всичките похотливи, но зле настроени към танците.
Не, не го разказах като Год. Пропуснах характерния рисунък на гласа й и добавих моя собствена нотка, същата литературна нотка, която се опитвах да избегна, същата хубост или претенциозност, по която различаваме приказките на Братя Грим от „Ундина“ на Ламот Фуке.
Трябва да опиша какво видях и още по-лошо — какво си помислих. Докато Год разказваше, Кристабел плетеше все по-бързо, свела светналата си глава над ръкоделието. По едно време остави плетката и притисна ръка към гърдите си, а после към главата си, сякаш й беше горещо или не й достигаше въздух. Тогава видях баща ми, който взе блуждаещата й малка ръка и я притисна в своята. (Ръката й не е толкова малка; поредното поетично преувеличение; всъщност е достатъчно силна, нервна, но веща.) А тя му позволи. И когато приказката свърши, той се наведе и я целуна по косата, а тя вдигна другата си ръка и се вкопчи в него.
Долу край камината толкова приличахме на семейство! Свикнала съм да мисля за баща ми като за стар, много стар човек. А за „братовчедка ми“ Кристабел като за млада жена, някъде на моята възраст — приятелка, довереница и пример.
Всъщност е много по-възрастна от мен, макар да сме по-близки на години, отколкото е разликата й с него. А и баща ми не е стар. Тя му каза, че косата му не е посивяла и че не е старец като Мерлин.
Не искам да става така. Исках да остане при нас, за да ми бъде приятелка, съратница.
А не за да ме измести. Не за да измести майка ми.
Нещата са ясни и отчетливи. Не съм се стремяла да заема мястото на майка ми, но собственото ми място е такова, каквото е, защото нея я няма. Не искам друга да се грижи за баща ми или да има право първа да чува мислите и откритията му.
Или да открадне целувката му и да я опише — точно това изпитах, да открадне целувката му.
Не предложих да го прегърна, когато стана време за лягане. Той разпери ръце, а аз покорно се приближих и веднага се измъкнах от прегръдката му. Не погледнах да видя как го е приел. Изтичах в стаята си и затръшнах вратата.
Трябва да внимавам, за да не се държа невъзпитано. Нямам право да негодувам срещу природната му доброта, нито да се страхувам от нещо, което според него може би дори трябва да приветствам, тъй като често съм се оплаквала от скучния живот, който водим.
Но ми се ще да извикам: „Крадла, крадла в нощта!“.
По-добре да не пиша повече.
НОЕМВРИ
Тези дни баща ми с голямо удоволствие посреща компанията й. Помня колко се зарадвах, когато започна да разговаря с него, защото тогава смятах, че няма да си тръгне и домакинството ни ще се оживи. Тя му задава хубави въпроси, по-хубави от моите — сега, а и преди, защото интересът й е по-свеж и го захранва с нова информация, с различен прочит, нейния и на баща й. Докато всички мои идеи, които биха го заинтригували — с изключение на онези, които действително са мои и към които не би проявил никакъв интерес, защото би ги сметнал за банални, женски или неблагодарни, — всъщност са негови. Пък и напоследък, още преди тя да дойде, не проявявах особен интерес към всичко това, към вечната мъгла, дъжда, обидения Океан, друидите, долмените и древната магия. Исках да науча повече за Париж и да се разхождам из улиците му с панталон, ботуши и елегантно сако като госпожа Санд, свободна, а не потънала в изпаряваща самота. Затова може би съм го предала, мислейки само за себе си и отчасти смятайки, че и той ме е предал, защото не вижда, че може да имам други нужди. Отнася се към нея с такова уважение, гласът му се изпълва с живот, когато й разказва нещо. Днес каза, че интересът, който проявява към идеите му, е страшно благотворен за него. Това са точните му думи. „За мен е толкова благотворно да усещам, че проявявате интерес към тази отвлечена материя.“