— Препускате твърде бързо, за да ви оспоря — намръщено отвърнах аз, — но в списанията на баща ми съм чела за преобръщането на масички и почукването на духове и ми приличат на шмекерии за лековерните.
— Чели сте разкази на скептици — разпали се тя. — Няма по-лесна жертва за подигравки.
— Чела съм разкази на вярващи — не се предавах аз. — И разпознавам тяхното лековерие.
— Защо се гневите така, братовчедке Сабин? — попита тя.
— Защото досега не ви бях чувала да говорите нелепици — сопнах се аз и беше вярно, макар че несъмнено не това беше причината за гнева ми.
— Шмекериите в дневната могат да събудят истински демони — помирително каза баща ми.
НОЕМВРИ
Винаги съм се смятала за любвеобилно същество. Оплаквах се, че няма достатъчно хора, които да обичам или да ценя. Мисля, че пиша истината, и досега не съм изпитвала омраза. Ненавиждам омразата, която сякаш извира някъде извън мен и ме завладява като огромна птица, забива клюн в плътта ми като прегладняла твар с огнена козина и яростни очи, които надничат през моите, а по-добрата аз, с приятната усмивка и цялата ми услужливост, безпомощно стои и гледа. Боря се с всички сили, но сякаш никой не забелязва. Седят на масата и си подхвърлят метафизични теории, а аз седя като вещица, която постоянно променя облика си, издувам се от ярост, спаружвам се от срам, а те не забелязват нищо. Тя се променя пред очите ми. Мразя гладката й светла глава, зеленикавите й очи и лъскавите зелени стъпала под фустите, сякаш е някаква змия, която тихо съска като гърнето в огнището, но е готова да те клъвне, когато се стопли от проявеното великодушие. Има огромни зъби като Баба Яга или вълка от английската приказка, който се престорил на болната баба. Той й дава моите задачи, когато поиска да свърши някаква работа, и сипва сол в раната, защото казва: „На Сабин от толкова преписване започна да й натежава, хубаво е човек да разчита на още едни ръце и очи, и то тъй вещи“. Когато минава покрай нея, я гали по косата, по буклата на тила й. Ще го ухапе. Със сигурност ще го ухапе.
Пиша това и знам, че се държа абсурдно.
А когато пиша, че се държа абсурдно, знам, че не е така.
НОЕМВРИ
Днес излязох на дълга разходка по стръмния бряг. Денят не беше подходящ за разходка, бяха се провлачили едри гъсти валма мъгла и пръски от вълните; духаше доста силен вятър. Изведох Трей, без да я питам. Доставя ми удоволствие мисълта, че вече е готов да ме последва навсякъде въпреки думите й, че обича само веднъж. Кучето ме обича, сигурна съм, и настроението му е в съзвучие с моето, защото е печално и сдържано животно и целеустремено си пробива път през влагата, без да си играе и да се усмихва като някои други кучета. Обичта му е тъжен жест на доверчивост.
Тя тръгна след мен. Не се беше случвало никога преди. През всички онези дни, когато се надявах да дойде или да ме последва, тя не го направи, освен ако не я умолявах или предумвах за нейно собствено добро. Но когато излязох на разходка, за да избягам от нея, тя се втурна подире ми, леко забързана, макар да не искаше да проличи, че бърза, загърната с голямата си пелерина и качулка, а глупавият й чадър плющеше и пращеше от вятъра и се огъваше ту навън, ту навътре, напълно безполезен. Такава е човешката природа — хората на драго сърце се втурват подир теб, щом спреш да ги обичаш или да искаш близостта им.
Пътеката минава покрай всички паметници — долмена, падналия менхир и малкия параклис на Богородица с гранитното изображение върху гранитна плоча, която не се различава особено от грубата повърхност на келтските камъни и навярно е била изсечена от някой отломък.
Настигна ме и попита:
— Може ли да ви придружа, братовчедке Сабин?
— Както искате — отвърнах, положила ръка върху плещите на кучето. — Както желаете, разбира се.
Продължихме и тя отново се обади:
— Боя се, че съм ви обидила с нещо?
— Ни най-малко.
— Всички сте страшно мили с мен. Чувствам, че наистина намерих убежище и дом в бащината ми родина.
— Двамата с баща ми се радваме, че е така.
— Имам чувството, че вие не се радвате. Имам остър език и трънлива външност. Ако съм казала нещо…
— Не сте.
— Въпреки това се натрапих в мирния ви живот. Макар че в началото не изглеждахте напълно удовлетворена от него.
Не можех да говоря. Забързах крачка и кучето се хвърли след мен.