— Развалям всичко, до което се докосна — каза тя.
— Няма как да знам, защото нищо не разказвате.
Този път тя не каза нищо. Мълчанието се проточи. Вървях все по-бързо; това е моята земя, млада съм и съм силна; беше й трудно да не изостава.
— Не мога да ви кажа — отвърна след известно време. Не умолително, защото не умее, а рязко, едва ли не нетърпеливо. — Не мога да се доверявам. Не е в природата ми. Саможива съм, така оцелявам — само и единствено така.
Не е вярно, понечих да кажа, но замълчах. С мен не се отнасяте така, както с баща ми.
— Може би не вярвате на жени. Това е ваше право.
— Доверявала съм се на жени — започна тя, но не завърши. — Това донесе само беди. Ужасни беди.
Прозвуча прокобно като сибила. Отново забързах напред. След малко с въздишка каза, че се връща, защото отстрани я боли. Попитах налага ли се да я придружа. Казах го с такъв тон, че заради едната гордост трябваше да ми откаже, както и стана. Протегнах ръка към кучето, за да го задържа, и то ме послуша. Гледах как се обърна, притиснала ръка към ребрата си и навела глава срещу вятъра, после мъчително пое назад. Аз съм млада, помислих си и трябваше да добавя „и лоша“, но не го направих. Гледах как се отдалечава, и се усмихвах. Част от мен би дала почти всичко нещата да станат пак такива, каквито бяха, и да не изглежда толкова жалка и мелодраматична, но само стоях, усмихвах се и накрая продължих нататък, защото поне съм млада и силна.
БЕЛЕЖКА ОТ АРИАН ЛЬОМИНИЕР
Тук няколко страници липсват, а останалото е повърхностно и се повтаря. Не съм копирала написаното през този месец чак до Бъдни вечер. Ако искате, ще ви покажа материала.
БЪДНИ ВЕЧЕР 1859 г.
В полунощ всички отидохме на служба в църквата. Двамата с баща ми винаги ходим. Дядо ми не стъпваше в църква заради принципите си — беше републиканец и атеист. Не съм сигурна, че кюрето ще остане особено доволен от религиозните убеждения на баща ми, ако се случи да ги обсъдят, което баща ми не допуска. Но той силно вярва в живота на общността, на бретонците, който трябва да продължи — а това включва Коледа и всичките й значения, стари и нови. Тя казва, че в Англия принадлежи към англиканската църква, но тук вярата на предците й е католическата вяра в бретонското си проявление. Мисля, че кюрето отново ще се изненада, ако разбере какво си мисли, но явно радушно я приема в църквата си и уважава усамотението й. Откакто започнаха коледните пости, тя все по-често се качва до църквата. Остава на студа, загледана в скулптурното Разпятие, в грубите фигури, изсечени с такова усилие от неподатливия гранит. Нашият свети Йосиф е много хубав — придържа магарето по пътя към Витлеем (на него е кръстена и самата църква). Баща ми разказа как по нашите земи животните в оборите придобиват дар слово в нощта на Рождество, когато целият свят се помирява със Създателя си и си възвръща първичната невинност както в дните на първия Адам. Тя отвърна, че пуританът Милтън, напротив, превръща Рождество Христово в мига, когато природата умира, или най-малкото се позовава на старата традиция, според която в тази нощ гръцките пътешественици чували от гробниците вик: „Ридайте, ридайте, великият бог Пан умря“. Аз не казах нищо. Наблюдавах баща ми, който загърна раменете й с пелерината и я отведе на мястото ни в предната част на църквата, и в това видях, Господ да ми е на помощ, предвестник на бъдещия ни живот.
Запалените свещи са толкова красиви, когато с тях отбелязваме нов свят, нова година, нов живот. Тантурестата ни малка църква не е особено различна от пещерата, в която често изобразяват раждането на Иисус. Всички коленичиха в молитва — овчарите, рибарите. Аз също коленичих, опитвайки се да влея в обърканите си мисли някакво милосърдие и доброжелателност, да се помоля, както аз си знам. Молех се както винаги хората да разберат духа, заради който баща ми почита само празници, които смята за универсални — за него Рождество е зимното слънцестоене, обръщането на Земята към светлината. Кюрето се страхува от него. Знае, че трябва да го порицае, но не смее.
Забелязах, че тя не коленичи, но накрая все пак се наведе много предпазливо, сякаш всеки миг щеше да припадне. Когато отново седнахме на местата си и запалиха свещите, погледнах да видя дали е добре, и изведнъж разбрах. Беше се облегнала в края на скамейката, подпряла глава на колоната със здраво стиснати очи и устни — изнурена, но без грам търпение. Беше в сянка, погълната от сенките на църквата, но забелязах, че е пребледняла. Беше притиснала ръце под гърдите си и нещо в извивката на тялото й, някакъв древен инстинкт в ръцете й да се предпази внезапно ми помогнаха да прозра какво прикрива и какво аз, добрата селска жена и стопанка на цяло домакинство, отдавна трябваше да съм разбрала. Бях виждала прекалено много жени да притискат ръце по този начин; не можеше да бъркам. От стойката й забелязах, че е наедряла. Наистина беше потърсила убежище при нас. Това обясняваше много — макар не всичко.