Год знае. Тя има зорко око и разбира от тези неща.
Мисля, че баща ми също знае — сигурно знае от известно време, ако не и преди да дойде. Изпитва жалост и иска да я защити, сега разбирам; съзирала съм чувства, които не съществуват освен в собственото ми разпалено въображение.
Какво да кажа и какво да сторя?
31 ДЕКЕМВРИ
Усещам, че няма да посмея да й кажа нищо. Следобед се качих в стаята й с малък подарък — ечемичена захар и някаква книга, която бях помолила да ми заеме, преди да се разсърдя.
— Съжалявам, че се държах толкова нелюбезно, братовчедке. Бях жертва на недоразумение.
— Наистина — отвърна тя не особено любезно. — Радвам се, че го смятате за недоразумение.
— Вече знам как стоят нещата. Искам да се отнасям добре с вас. Да ви помогна.
— Виж ти, вече знаете как стоят нещата — промълви бавно тя. — Знаете как стоят нещата. Дали наистина е възможно да го знаем за друго човешко същество? Кажете ми тогава, братовчедке Сабин, как стоят нещата с мен?
И тя предизвикателно втренчи в мен бялото си лице и светлите си очи, очаквайки да говоря. Ако бях успяла да го произнеса, какво ли щеше да каже или да направи? Права съм, не храня никакво съмнение. Но се запънах, не знаех какво искам да кажа, бях убедена, че съм я огорчила, и накрая, тъй като продължаваше да ме гледа, избухнах в сълзи.
— Всичко е наред, добре съм — каза тя. — Аз съм зряла жена, а вие сте още девойка и главата ви е пълна с фантазиите и непостоянството на младостта. Мога да се грижа за себе си. Не желая помощта ви, Сабин. Но се радвам, че вече не ви изпълва гняв. Гневът е отрова за духа, както научих на собствен гръб.
Разбрах, че знае всичко — моите подозрения, страхове, негодувания. И че избира да не ми прости. Което отново ме ядоса и си тръгнах разплакана. Защото казва, че няма нужда от помощ, но не е така — вече я е поискала, затова е тук. Какво ще стане с нея? С нас? С детето? Трябва ли да говоря с баща ми? Все още ми прилича на премръзналата змия от Езоповата басня. Някоя метафора може да се загнезди във въображението дори след като изтлее и стане неуместна. А щом е така, коя от двете ни е змията? Но колко студено ме изгледа! Чудя се дали не е полудяла.
[В КРАЯ НА ЯНУАРИ]
Днес реших да говоря с баща ми за състоянието на братовчедката Кристабел. Няколко пъти исках да го сторя, но все нещо осуетяваше плановете ми. Може би страх, че той също ще ме укори. Ала помежду ни цари мълчание. Затова изчаках да отиде в църквата — за вещо око състоянието й е вече очевидно. Прекалено дребна е на ръст, за да го скрие.
Влязох при баща ми и на един дъх изговорих, преди да успее да ме отклони от целта ми:
— Искам да поговорим за Кристабел.
— Със съжаление забелязах, че вече не проявяваш същата привързаност.
— Що се отнася до това, не мисля, че иска моята привързаност. Бях изтълкувала погрешно някои неща. Мислех, че двамата толкова сте се сближили, че не остава място за мен.
— Много несправедливо обвинение. Както за нея, така и за мен.
— Вече го знам, защото го видях, татко, видях състоянието й, което не може да се сбърка. Била съм сляпа, но сега прозрях.
Той извърна лице към прозореца и каза:
— Мисля, че не бива да говорим за това.
— Искаш да кажеш, че аз не бива да говоря за това.
— Мисля, че и двамата не бива да говорим за това.
— Но какво ще стане с нея? С детето? Завинаги ли ще останат тук? Като стопанка на този дом искам да знам, трябва да знам. Освен това искам да помогна, татко, искам да помогна на Кристабел.
— Изглежда, че най-добрият начин да й помогнем е да не говорим.
Стори ми се озадачен.
— Добре, ако знаеш какви са намеренията й, това ми стига, ще си мълча и няма да пророня нито дума. Искам само да помогна.
— Ах, мила моя — отвърна той, — не знам нищо повече за намеренията й. Тъна в догадки също като теб. Предложих й дом, както ме беше помолила — в писмото й се казваше само „за известно време“. Но не ми позволява да говоря за причината, която налага да е тук. Всъщност Год ми отвори очите, и то много рано. Може би ще се обърне към Год, като му дойде времето. Наша роднина е, предложили сме й убежище.
— Трябва да говори за нещастието си — повторих аз.
— Опитах — отвърна баща ми, — но отклонява всеки опит. Сякаш иска да отрече състоянието си дори пред себе си.