Днес успяхме да излезем в овощната градина и под цъфналите череши разговаряхме за поезия, а тя безметежно бръсваше падналите цветове от бухналата си пола. Говореше за Мелюзина и за природата на епоса. Казва, че иска да напише вълшебен епос, който да не се опира на историческата истина, а на поетическата и въображаемата истина — като „Кралицата на феите“ на Спенсър или произведенията на Ариосто, където душата е свободна от оковите на историята и факта. Казва също, че романсът е подходящ жанр за жените. Нарича го земя, където жените са свободни да изразят истинската си природа, както на остров Сен или в Сид, макар и не на този свят.
Каза също, че романсът помирява двойствената природа на жените. Коя двойствена природа, попитах, а тя отвърна, че мъжете виждат жените като двойствени създания, чародейки и демони или невинни ангели.
— Всички жени ли имат тази двойствена природа? — попитах.
— Не съм казала подобно нещо. Казах, че всички мъже виждат жените като двойствени създания. Кой знае каква е била Мелюзина, когато е била свободна, без да я вижда ничий поглед?
Продължи за рибешката опашка и ме попита дали знам приказката на Ханс Андерсен за Малката русалка, която си отрязала опашката, за да угоди на своя принц, и загубила дар слово, а той пак не пожелал да бъде с нея.
— Опашката е била свободата й. После с всяка стъпка в краката й се забивали кинжали.
Отвърнах, че откакто съм прочела за това, ме преследват ужасни сънища, в които стъпвам върху кинжали, и това явно я зарадва.
Продължи с приказки за страданията на Мелюзина и Малката русалка, а за очакващото самата нея страдание — нито дума.
Вече съм достатъчно схватлива, надявам се, за да разпозная метафората или притчата, и осъзнавам колко лесно може да се приеме, че с характерния си стил, изпъстрен с гатанки, ми е говорела за страданията на жената. Мога да кажа само едно — тогава не го усетих така. Напротив, гласът й искреше, сигурен като иглата, с която шие, и нижеше красив рисунък. Но мога да се закълна, че под роклята й видях да трепва нещо, което не беше тя самата и което бляскавият й ум отказваше да признае.
30 АПРИЛ
Не мога да спя. Затова ще се възползвам от дара, който тя ми даде, и ще пиша, ще пиша какво направи.
От два дни я търсим. Вчера сутринта излезе до църквата, която все по-често навестява през последните седмици. Оказа се, че селяните са я виждали — стояла дълго и разглеждала разказа за живота и смъртта на Пресветата дева, изваян в основата на Разпятието, а понякога се опирала на камъка, за да си поеме дъх, и прокарвала пръст по дребните фигури като „слепец“ по думите на един или „каменоделец“ по думите на друг. Оставаше в църквата часове наред, потънала в молитви или мълчание — знаехме го и ние, и всички останали, и при нас в имението, и селяните, — покрила глава с черния си шал и свила ръце в скута си. Вчера също са я видели да влиза както обикновено. Никой не я е видял да излиза, но явно го е сторила.
Започнахме да я търсим едва за вечеря. Год влезе в стаята на баща ми и съобщи:
— Да вземем да запретнем двуколката, господине, защото младата жена я няма, а времето й е наближило.
В съзнанието ни веднага изплуваха зловещи картини, как братовчедка ми е паднала и се мъчи, може би в някоя канавка, на полето или в обор. Излязохме с двуколката и обиколихме всички пътища между каменните зидове, надничахме в дерета и самотни колиби, от време на време я викахме, но не особено често, защото ни беше срам — заради нас самите, защото я бяхме изгубили, и заради нея, защото се беше залутала в такова състояние. Беше ужасно преживяване за всички, сигурна съм — за мен определено бе чудовищно. Всяка педя беше мъчение — струва ми се, че несигурността е по-болезнена от всяко друго чувство, защото едновременно пришпорва, разочарова и парализира, така че продължавахме напред с нарастващо напрежение, от което ту се задушавахме, ту щяхме да се пръснем. Всяко по-едро тъмно петно — дрипа в прещипа или изоставено буре, проядено от червеи, ни вдъхваше ужасен страх и надежда. Качихме се до параклиса на Богородица и надникнахме през зиналата паст на долмена, но не видяхме нищо. Обикаляхме, докато мръкна, и накрая баща ми промълви:
— Да пази Господ, дано не е паднала от скалите!
— Може да е при някого в селото — утеших го аз.
— Щяха да ми кажат. Щяха да изпратят някой да ме извика.
Решихме да претърсим брега и навързахме големи факли, както когато морето изхвърли някоя лодка и трябва да приберем останките или оцелелите. Яник накладе огън и двамата с баща ми хукнахме от пещера на пещера, като я викахме и размахвахме факлите. Веднъж ми се счу плач, но се оказа само гнездото на обезпокоена чайка. Не се отказвахме — без храна, без миг почивка и на лунна светлина чак до след полунощ, когато баща ми каза, че трябва да се прибираме; може да са дошли новини, докато ни е нямало. Не вярвам, възразих аз, защото щяха да изпратят някой да ни намери, но баща ми каза, че в къщата има прекалено малко хора, за да се грижат за болна жена и да пратят някой да ни търси толкова далеч. Затова се прибрахме, донякъде обнадеждени, но не заварихме никого, само Год, която беше и гадателка и по дима от огъня ни каза, че няма да научим нищо до следващия ден.