Роланд пристигна в Линкън вече ядосан, че се бе наложило да пътува с влака. С автобуса щеше да е по-евтино, макар и по-дълго, но в лаконичната картичка, която му бе изпратила, д-р Бейли пишеше, че ще й бъде най-удобно да го чака с обедния влак; университетският комплекс бил на известно разстояние извън града, така било най-удобно. От друга страна, във влака можеше да се опита да навакса с онова, което се знаеше за Кристабел Ламот. В библиотеката в колежа имаха две книги. Едната, тъничка и някак дамска, беше написана през 1947 г. и бе озаглавена „Бели чаршафи“ като едно стихотворение на Кристабел. Другата, публикувана през 1977 г., представляваше тлъст сборник феминистки есета, най-вече американски: „Тя самата себе си оплита — Ламот и нейните стратегии на изплъзване“.
Вероника Хонитън предлагаше някои биографични сведения. Дядото и бабата на Кристабел — Жан-Батист и Емили Ламот, бяха избягали в Англия от терора през 1793 г. и бяха останали там, решавайки да не се връщат след падането на Бонапарт. Исидор, роден през 1801 г., беше постъпил в Кеймбридж и си бе играл на поезия, преди да стане сериозен историк и събирач на митове,
силно повлиян от немските изследвания върху народните приказки и произхода на библейските сказания, но непоколебимо предан на собственото си мистично християнство в бретонското му проявление. Майка му Емили е по-голяма сестра на Раул дьо Керсоз — историк републиканец и антиклерикалист, също запален почитател на фолклора, който все още поддържал семейното имение в Кернеме. През 1823 г. Исидор се жени за госпожица Арабел Гумперт — дъщеря на каноника Рупърт Гумперт от катедралата „Сейнт Пол“, чиято твърда религиозна вяра оказва силно стабилизиращо влияние върху детството на Кристабел. От този брак се раждат две дъщери — Софи, родена през 1830 г., впоследствие съпруга на сър Джордж Бейли от Сийл Клоуз на Линкъншърските хълмове, и Кристабел, родена през 1825 г. и живяла с родителите си до 1853 г., когато малък независим доход, оставен й от безбрачната й леля Антоанет дьо Керсоз, й дава възможност да се установи в Ричмънд, Съри, заедно с една приятелка, с която се запознава на едно от четенията на Ръскин.
Също като Кристабел госпожица Бланш Глоувър храни творчески амбиции и рисува големи маслени платна, от които не е запазено нито едно, както и изкусните и загадъчни гравюри върху дърво за илюстрациите към очарователните, макар и леко обезпокоителни „Приказки за невинни“ на Кристабел, нейните „Приказки през ноември“ и религиозната й стихосбирка „Молители“. Смята се, че именно госпожица Глоувър първа е насърчила Кристабел да се заеме с грандиозния и мъгляв епос „Приказната Мелюзина“, преразказ на старата легенда за магьосницата полужена-полузмия. Цепнатините на „Приказната Мелюзина“ са плътно наситени със скъпоценна руда; в дните на прерафаелитите творбата печели възхищението на някои критици, в това число Суинбърн, който я нарича „стихнало, мускулесто сказание, змей с повече живот и жлъч, отколкото е обичайно за напъните на женското перо, но без повествователен порив; по-скоро като Змията на Колридж, олицетворяваща Въображението и захапала собствената си опашка“. Днес поемата е заслужено забравена. Славата на Кристабел, скромна, но сигурна, почива върху сдържаните й и деликатни стихове, плод на изтънчена чувствителност, донякъде мрачен темперамент и тревожна, но непоколебима християнска вяра.
Госпожица Глоувър злощастно се удавя в Темза през 1861 г. Смъртта й явно нанася тежък удар на Кристабел, която в крайна сметка се връща при семейството си и живее при сестра си Софи до края на спокойния си и обикновен живот. След „Мелюзина“ тя, изглежда, не пише никаква поезия и се отдръпва все по-дълбоко в доброволно мълчание. Умира през 1890 г. на шейсет и шест години.
Коментарите на Вероника Хонитън за поезията на Кристабел милозливо се съсредоточаваха върху нейната „домашна мистика“, която тя сравняваше с Джордж Хърбърт и неговата възхвала на слугата, „що стаята премита по Твоите закони“.