Всеки ден и с всяка крачка от нас се сипе прах, прах от телата ни живее за кратко във въздуха, а после я стъпкваме и смитаме, нищожни частици от самите нас; дали всички тези прашинки и петънца се сливат? Така е, всеки ден умираме и това е въпросът — дали всичко се преброява и се събира като люспи, които отново ще лъснат и ще разцъфтят?
Цветята на масата се къпят в благоухание, напръскани със светената вода на този свят… или на онзи? Ала и те увяхват и умират като всичко останало. Имам венец от бели розови пъпки, отдавна потъмнели — дали там отново ще разцъфне?
Искам да Ви попитам също, ако знаете, защо всички онези, които идват от онзи свят — тези посетители, призраци, любими, защо винаги са толкова извънредно и чрезвичайно ведри, когато ни заговарят? Нали ни учат, че ни чака вечно изкачване, съвършенство, което се постига стъпало по стъпало, а не внезапна благодат. Защо не чуваме гласовете на праведен гняв? Виновни сме пред тях, най-користно сме ги предали — не трябва ли да ни укоряват, да бъдат ужасяващи?
Бих искала да попитам, госпожо Кропър, какви плътски задръжки или приличие ги принуждават до един да са така сладникави? Не съществува ли в нашия печален век благотворен гняв, божествен или човешки? Колкото и да е необичайно, лично аз жадувам да чуя не уверения в мир и святост, а истински човешки глас, признаващ своите рани, горест, болка… който да мога да споделя, стига да е възможно, както би трябвало и както бих искала да споделя всичко с онези, които обичам в земния си живот.
Ала се увлякох, и то може би несвързано. Имам едно желание. Няма да кажа какво е, защото се зарекох да не казвам на никого, докато не докосна същността му.
В ръката си държа трошица жив прах, госпожо Кропър. Трошица, която досега отричах…
Кропър реши, че писмото разкрива сериозни признаци на умопомрачение. За момента реши да не го тълкува. Прониза го чистото удоволствие на ловеца. Беше надушил следа. Именно на сеанс на госпожа Лийс в дома на госпожица Оливия Джъдж Рандолф Хенри Аш беше извършил прословутия си „подвиг в Газа“ — така го бе описал в едно писмо до Ръскин и името бързо се наложи в научните среди, след като Кропър озаглави така разказа за този епизод във „Великият вентрилоквист“. Всъщност Аш споменаваше случилото се един-единствен път, и то в цитираното писмо, макар че според всички предположения именно тази случка стоеше в основата на „Обладана мумия“. Кропър свали от рафта личния си екземпляр на „Великият вентрилоквист“ и прочете:
Не бива да допускате да станете жертва на тези караконджоли и кръвопийци, които си играят с нашите най-съкровени страхове и надежди, често водени само от желание да разведрят скуката с мразовити тръпки или даже да композират, ръководят и дирижират беззащитните страсти на отчаяните и опечалените. Не отричам, че в такъв момент може би се наблюдават човешки и нечовешки проявления — възможно е палави дребни караконджоли да се разхождат, да потропват и да побутват мастилниците, а е възможно събралите се мъже и жени да халюцинират в мрака, както е известно, че се случва с мнозина болни и ранени. Всички до един, скъпи ми приятелю, притежаваме безбрежна способност да се самозалъгваме от собственото си желание, да чуваме онова, което искаме да чуем, да виждаме онова, които собственото ни зрение и слух непрестанно рисуват като безвъзвратно изгубено; това е почти универсално човешко чувство, с което лесно се играе, защото е най-оголено и податливо.
Преди седмица бях на един сеанс, където си спечелих завидно неодобрение, даже съскане и опасност да ми издерат очите, защото улових плаващия във въздуха венец, от който на челото ми капеха влажни пръски, и установих, че съм сграбчил ръката на медиума — госпожа Хела Лийс, която, като не е в транс, прилича на сурова римска матрона с бледо лице и тъмни сенки под воднистите чернеещи очи, но умее да кърши снага, да вие и да се мята, когато духовете я обладаят, с което лесно измъква пръсти от ръцете, притискащи дланите й върху масата, за да я предпазят. Седяхме в тъмното, през завесите се процеждаше лунен лъч, в камината догаряше огън и всички видяхме обичайните неща, предполагам — призрачни ръце в далечния край на масата (с дълъг къс муселинова драперия на китките), дъжд оранжерийни цветя, тътрузене на фотьойл в ъгъла и нещо плътско и определено топлокръвно, което докосна коленете и глезените ни. Сигурно добре си го представяте — нещо разроши косите ни, а във въздуха блуждаеше фосфоресциращо сияние.