Напълно съм убеден, че ни разиграват, и то не прости мошеници, а хора, които от това живеят. Затова протегнах опипом ръце, дръпнах и къщата от карти рухна, поне за мен, с неистов трясък на разпилени ръжени, литнали книги и крака на маси, с нестроен вой на скрити акордеони и звънкото езиче на камбанка, които, не се съмнявам дори за миг, са били привързани към самата госпожа Лийс с плетеница от невидими лилипутски нишки. Оттогава много злословят за този мой подвиг в Газа и дори ми се търси отговорност за съсипания ум на някаква спиритична материя и чувствителни души. Почувствах се като слон в стъкларски магазин сред шупналия шифон, звъна на кимвали и нежни благоухания. Ала дори да беше така, дори наистина да можехме да призовем духовете на починалите, какво печелим от това? За това ли сме създадени, за да седим по цял ден и да надзъртаме в крайчеца на сенките? Много се говори за преживяното от София Котъръл, която четвърт час държала в скута си починалото си дете, а ръчичките му галели лицето на баща му. Ако това е измама и се играе с чувствата на изтерзана майка, това е зло, същинско зло. Ала дори да не е така и нежната тежест в скута да не е била лъжлив караконджол или плод на нечие въображение, нима не се разтреперваме от някакво болестно отвращение, когато видим такова обезумяло впиване в мрака?
Каквото и да е, там имаше измама…
Кропър съобразяваше светкавично. Ами ако Ламот, която явно е посещавала дома на Оливия Джъдж, също е присъствала на подвига в Газа? За въпросния сеанс се разказваше и в „Сенчестият портал“ — автобиографичните спомени на госпожа Лийс. Тя бе останала вярна на навика си да не разкрива имената на своите клиенти и личния характер на получените от тях послания. На сеанса бяха присъствали дванайсет души, от които трима се бяха оттеглили във вътрешната стаичка, за да получат изрични вести съгласно наставленията на духовните водачи, предадени с помощта на госпожа Лийс. От кореспонденцията на Присила Кропър ставаше ясно, че по това време Оливия Джъдж, дейна радетелка за много благородни каузи, е подслонявала в дома си в Туикнъм група жени, търсещи просветление. Присила Кропър беше поддържала редовна връзка с госпожа Джъдж, която редовно й бе разказвала за чудесата, явили се благодарение на госпожа Лийс, както и за напредъка по други благородни каузи и сбирки за духовно изцеление и за учението на Фурие, за еманципацията на жените и забраната на силни напитки.
Жените от групата в Туикнъм се бяха подвизавали с името „Целомъдрена виделина“, което според Кропър бе по-скоро нежно обръщение помежду им, а не официално наименование. Може би Кристабел Ламот също се е приобщила към тях. Бе седнал да наваксва с биографията й, но непрестанно се препъваше заради липсата на достъп до архива в Линкън и неспособността да разчете лаканианските гатанки, с които изобилстваха феминистките разсъждения. На този етап не знаеше за липсващата година от живота на Ламот и не беше напълно запознат с обстоятелствата около смъртта на Бланш Глоувър. Отиде в Лондонската библиотека, където на последния етаж има отличен рафт с текстове за спиритизма, и поиска „Сенчестият портал“, който се оказа зает от друг читател. Опита в Британската библиотека, където му връчиха бележка от полицията, че екземплярът е бил унищожен вследствие на недобронамерени действия. Обади се в Хармония да му изпратят микрофилм и зачака.
За разлика от Кропър Джеймс Блекадър напредваше през дебрите на „Сенчестият портал“, който зае от Лондонската библиотека, без капка удоволствие. Той също бе започнал в пълно неведение за пътуванията на Ламот и за разлика от Кропър не знаеше със сигурност за връзката между Ламот и Хела Лийс през 1861 г. Ала беше попаднал на по-ранно споменаване на госпожа Лийс в едно от писмата, с които сър Джордж се бе опитал да го заинтригува, и се зае щателно да препрочита произведенията на Аш и сведенията за живота му през съдбовните месеци на 1859 г. Прочете статия за актиниите, или морските анемонии, която не му донесе просветление, и забеляза липсата на информация за Аш в началото на 1860 г. Препрочете „Обладана мумия“, която винаги му се беше струвала някак нехарактерно враждебна към главната героиня и по аналогия към женския пол изобщо. Сега се питаше дали този необясним изблик на горчивина не е бил свързан с чувствата на поета към Кристабел Ламот — или, естествено, жена му.
„Сенчестият портал“ се оказа тъмнолилав том с позлатени страници и релефно изображение на корицата — позлатена гълъбица с венец, излитаща от черен мрак с формата на ключалка. На първа страница в елипсовидна рамка с фриз от готически арки имаше портрет на медиума. На снимката се виждаше жена с тъмна пола, приседнала до масата и свила в скута си ръце, обсипани с тежки пръстени; над мънистената блуза висяха черни кехлибарени огърлици и тежък траурен медальон. Черната й лъскава коса се спускаше край лице с орлов нос и едра уста. Очите й под тежки черни вежди бяха хлътнали и както беше отбелязал Аш, тънеха в сянка. Имаше силно лице, едновременно месесто и със здрава кост.