— Всички викториански поети са като развален грамофон, не мислите ли? Не знаят кога да спрат. Взимали са се много насериозно — каза той и натисна бутона, за да призове скрибуцащия асансьор от дълбините.
— Да се взимаш насериозно не е най-големият грях — отвърна Блекадър.
— Страшно са помпозни, нали? — невъзмутимо каза младежът и го затвори в клетката на асансьора.
Блекадър, който беше потънал в „Обладана мумия“ и в спомените на Хела Лийс, тягостно усещаше, че пазарните сили са незрими ветрове и одически потоци, бесни и непредсказуеми като онези, които Аш беше прекъснал с подвига в Газа. Усещаше също така, че Мортимър Кропър има пряка телефонна линия с далеч по-мощни пазарни сили, отколкото той в подземните етажи на музея. Беше чул за проповедта му под формата на лекция, където Мортимър открито се беше позовал на въпросните сили. Тъкмо безрадостно обмисляше следващия си ход, когато му се обади Шушила Пател — телевизионна журналистка, която от време на време успяваше да вмести петминутен репортаж за изкуство в нощното аналитично предаване „Събитията в дълбочина“. Госпожа Пател се беше настроила срещу Кропър, защото бил олицетворение на капиталистическия културен империализъм. Била разпитала и разбрала, че специалистът, когото трябва да покани в предаването, е Джеймс Блекадър.
Първоначално Блекадър изпита безмълвно и бурно въодушевление при мисълта, че може да впрегне силата на телевизията за каузата си. Не беше медиен учен; никога не беше писал материал, който да не е предназначен за научно списание, нито беше говорил по радиото. Въоръжи се с наръч бележки, както обикновено подготвяше доклад за конференция — за Аш и Ламот, за националната съкровищница на изкуството и за отражението на писмата върху погрешната интерпретация, изложена във „Великият вентрилоквист“. Не му хрумна да попита дали Кропър също ще присъства; представяше си предаването като сбита лекция. С наближаването на уречения час обаче започнаха да го побиват студени тръпки. С лошо предчувствие гледаше по телевизията политици, хирурзи, плановици и полицаи, сурово и многословно прекъсвани от враждебно настроени журналисти. Събуждаше се плувнал в пот от кошмари, в които без предупреждение трябваше да се яви на държавен изпит с нови теми по литература на Британската общност и постдеридиански стратегии на неинтерпретация или в които като картечни откоси го затрупваха въпроси какво мисли Рандолф Хенри Аш за орязването на социалните придобивки, бунтовете в Брикстън и унищожаването на озоновия слой.
Изпратиха кола, за да го вземе, и шофьорът с патрицианско произношение го изгледа така, сякаш шлиферът му щеше да изцапа светналите седалки на мерцедеса. Това не го подготви за зайчарника от прашни кутийки и напрегнати млади жени, в който попадна. Замаяно се настани на безформен мъхнат диван от средата на 50-те години и заби поглед в автомата за вода, стиснал стандартното оксфордско издание на Аш. Поднесоха му неприятен чай в пластмасова чаша и му казаха да чака госпожа Пател, която най-сетне се появи с подложка жълти листове и седна до него. Беше изключително красива, с изящни кости и копринена черна коса, прибрана в сложен кок, а на врата й се диплеше изящна сребърно-тюркоазена огърлица. Лазурното й сари беше украсено със сребърни цветя и от нея се носеше леко екзотичен аромат — на сандалово дърво или канела? Усмихна се на Блекадър и той за миг се почувства наистина добре дошъл и желан. А после се настрои делово, приготви листовете и попита:
— И така, какво е важно да знаем за Рандолф Хенри Аш?
Блекадър зърна в низ несвързани образи труда на целия си живот — някой тънък щрих, философска шега, която бе успял да проследи до първоизточника й, осезателните очертания, в които се преплитаха мислите на толкова много мъже, ала нищо от това не се побираше в отсечени думи. Затова каза: