Трийсет години по-късно феминистките виждаха в Кристабел Ламот безумие и ярост. Те пишеха за „Разбитото кросно на Арахна — изкуството като прекъсната предачка в стиховете на Ламот“. Или: „Мелюзина и демоничната двойница — добра майка, лоша змия“. „Покорна ярост — двойственото домошарство на Кристабел Ламот“. „Бели ръкавици: Бланш Глоувър — прикритата лесбийска сексуалност при Ламот“. Имаше и една статия от самата Мод Бейли — „Градостроителката Мелюзина — подмолна женска космогония“. Роланд знаеше, че трябва да започне именно от тук, но го възпряха плашещата дължина и плътност на текста. Започна с „Разбитото кросно на Арахна“, елегантна дисекция на едно от очевидно многобройните стихотворения на Кристабел, посветени на насекомите.
Беше му трудно да се съсредоточи. Край него плоско се изнизваха земите на Средна Англия — бисквитена фабрика, завод за метални кутии, поля, плетове, канавки, приятни и безлични. В илюстрацията от първа страница в книгата на госпожица Хонитън видя за пръв път образа на Кристабел, кафеникава и много ранна фотография, забулена под лист пропукваща прозрачна хартия. Беше облечена с широка триъгълна мантия и малко боне с плисирани ръбове, завързано на огромна фльонга под брадичката. Дрехите й изпъкваха повече от нея самата и тя се отдръпваше в тях, наклонила глава на една страна може би изпитателно, а може би с мисълта, че прилича на птичка. На слепоочията й се подаваше белезникава накъдрена коса, а леко отворените й устни разкриваха големи равни зъби. Снимката не създаваше ясно впечатление за нищо конкретно; вид — викторианска дама, подвид — свенлива поетеса.
Не разпозна веднага Мод Бейли, а и той самият с нищо не биеше на очи, така че останаха почти последната двойка до вратата. Трудно можеше да я отмине човек, дори да не я разпознае. Беше висока — достатъчно висока, за да среща погледа на Фъргюс Улф на една плоскост, и много по-висока от Роланд. Беше облечена с необичайна праволинейност за човек от университетските среди, помисли си Роланд, отхвърляйки няколко други начина да опише зелено-бялата й височина — дълъг боровозелен елек, спускащ се над боровозелена пола, бяла копринена риза и дълги млечнобели чорапи, скрити в издължени и лъскави зелени обувки. През булото на чорапите почти прозираше розовото злато на плътта й. Не можеше да види косата й, стегната под тюрбан от рисувана коприна с паунови пера, който падаше ниско на челото й. Веждите и миглите й бяха руси, само това успя да забележи. Имаше чиста млечна кожа, недокоснати от червило устни и правилни черти, доста спокойни. Не се усмихна. Показа, че го е познала, и се опита да му вземе чантата, но той не й позволи. Караше безупречно блеснал зелен фолксваген костенурка.
— Въпросът ви ме заинтригува — каза тя, когато потеглиха. — Радвам се, че си направихте труда да дойдете. Надявам се да си струва.
Макар и умишлено приглушен, говорът й бе патрициански, с равното произношение на младите богаташи. Миришеше на нещо папратово и остро. Роланд не хареса гласа й.
— Може да се окаже, че е за зелен хайвер. Всъщност нищо особено.
— Ще видим.
Линкънският университет представляваше кули, облицовани с бели плочи и разнообразени с виолетови, оранжеви и тук-там отровнозелени плочи. При силен вятър, според д-р Бейли, плочите се откъсвали и се превръщали в истинска заплаха за минувачите. А силни ветрове духаха често. Разположен в мочурлива равнина, университетският комплекс се простираше като дъска за шах, спасен от въображението на паркостроител с вкус към водата, който бе изградил лабиринт от канали и езера, произволно разливащи се през и покрай правоъгълната основна решетка. Сега те бяха задръстени с паднали листа, сред които японските шарани провираха тъпите си перлени нослета. Университетът, основан през охолния апогей на експанзията, сега бе леко занемарен и запуснат, замазани с хоросан пукнатини се подхилваха между белите продълговати плочи под плътния слой градска мръсотия.
Вятърът разпиля копринените ресни на прекалено пищното творение, красящо главата на д-р Бейли. Разроши черната коса на Роланд. Той вървеше няколко крачки след нея с ръце в джобовете. Наоколо сякаш нямаше жива душа, макар че семестърът не беше свършил. Попита д-р Бейли къде са студентите, и тя отвърна, че днес, сряда, е неучебен ден, заделен за спортуване и самоподготовка.