очи, несхващащи добре речта ни.
Сега си кротка. Хубаво. Аз галя
със пръстените сините ти вени
и ти предавам сила. Ти я чувстваш.
Сега си по-спокойна. Тъй спокойна.
Робиня си ми, казваш. Не така.
Избягвай гръмки фрази или тон,
за да успееш в новото си поприще.
За мен си ученичка и другарка
най-скъпа, следваща Сибила Слуз,
но скромна засега бъди, почтителна
с жените и любезна с грубоватите
мъже, поднасяй чай с усмивка
и слушай, че ний трябва да следим
каквото бъбренето им разкрива.
Виж, тук е марлята, а тук цветята,
които ще подхвърлиш, ръкавиците,
с които ще раздвижиш въздуха.
Ще ми помогнеш със сина на Клергроув.
Тя иска до полуда да докосне
пръстенцата му. Ако в тъмнината
ей тъй се плъзнеш, тъй положиш лакът,
за миг докоснеш бузата й с пръсти
така изящни и ефирни, а?
Какво сега? Как би я наранило?
Тя иска да повярва, и това
ще подкрепим със своите хитринки,
съвсем невинни, даже благотворни.
Вземи къдрица — тя е на слугинята,
но руса като на сина й — в сгоден
момент пусни я, схващаш, в скута й
или връз вкопчените пръсти — тъй
ще сториш добрина, ще има радост
и ние ще се къпем в топлината й:
за нас ще има дарове, за нея —
надежда, даже убеденост… АИ
22
Вал стоеше на трибуната в Нюмаркет, загледана в пустия хиподрум, и напрягаше слух да долови чаткането на копита, след което щеше да зърне ситната пушилка и ритмичния напън, а те на свой ред щяха да се превърнат в порой лъскави мускули и сияйна коприна, които профучаваха светкавично покрай нея, дорести, сиви, кестеняви, дорести — толкова много чакане за тази мимолетна гръмотевична глътка живот. След което напрежението спадаше, плувналите в пот животни едва си поемаха дъх през раздутите ноздри, а хората се поздравяваха или свиваха рамене.
— Кой спечели? — попита тя Юън Макинтайър. — Стана толкова бързо, че не видях.
Макар че и тя бе извикала заедно с тълпата.
— Ние спечелихме. Рефлектор спечели. Страхотно бягане.
Вал се метна на шията му.
— Сега ще го отпразнуваме — продължи Юън. — Двайсет и пет към едно, не е зле. Знаехме, че ще се представи добре.
— И аз заложих на него, за да спечели — каза Вал. — Заложих малко и за Бели нощи, защото името ми хареса, но и аз заложих на него, за да спечели.
— Чудесно, ето че те развеселих — зарадва се Юън. — Няма по-добро лекарство от малко хазарт и напрежение.
— Не ми каза, че е толкова красиво.
Беше хубав английски ден с бледо слънце и късчета мъгла, които човек долавяше с крайчеца на окото някъде далеч, в невидимия край на хиподрума, където се събираха конете.
Вал смяташе, че хиподрумите са като заложните къщи от детството й, потънали в смрад на бира, фасове и, както често й се струваше, талаш и мъжка урина. Вместо това завари трева, чист въздух, някакво всеобщо приповдигнато чувство и танцуващите прекрасни създания.
— Не знам къде са останалите. Искаш ли да ги потърсим?
Юън беше един от собствениците на Рефлектор заедно с още двама адвокати и двама борсови посредници. Пробиха си път към кошарата на победителя, който трепереше под чула — доресто животно с бели чорапи, нашарено с черни струи пот, които се изпаряваха от тялото му и се сливаха с мъглата. Миришеше великолепно, реши Вал — на сено и здраве, на някакво волно, свободно, естествено усилие. Вдъхна миризмата му, а конят трепна с ноздри и врътна глава.
Юън говореше с жокея и с треньора. След малко се върна с друг млад мъж, когото й представи като партньора си Тоби Бинг. Тоби Бинг беше по-слаб от Юън, с луничаво лице и скромно валмо къдрава светла коса само над ушите. Плешивината му лъщеше като розова тонзура. Беше се издокарал с кавалерийски бричове и елегантно елече — контешки проблясък лазур под сакото от туид, което стоеше еднакво добре и в града, и в провинцията. Меката му усмивка за миг се зарея в облаците от удоволствие заради коня.
— Каня ви на вечеря — обърна се той към Юън.
— Не, аз те каня. Всъщност защо не отворим бутилка шампанско още сега? За вечерта имам други планове.
Тримата дружески се запътиха към ресторанта, където си взеха шампанско, пушена сьомга и салата с омари. Откакто се помнеше, Вал никога не беше правила нещо само за удоволствие, ако не се брои някой филм или вечер в кръчмата. Погледна програмата в ръката си.
— Имената на конете са покъртителни. Бели нощи по Достоевски или Алиса на Луис Карол.
— Хората от твоя кръг могат да си мислят каквото искат, но не сме съвсем неграмотни — отвърна Юън. — Да вземем Рефлектор. Баща му се казваше Джеймс Стюарт, а майка му — Рефлексия. Май такава беше идеята, че рефлексията рефлектира, а „Рефлектор“ е заглавието на някаква повест или разказ от американския писател Хенри Джеймс. Името на коня трябва да съдържа алюзия за имената на двамата му родители.