— Какво е това?
— Едно стихотворение от Робърт Грейвс. Обожавам Грейвс. Ужасно ме трогва.
— Кажи го пак.
Накара я да го повтори два пъти и накрая го каза сам.
— Харесва ми — каза Юън Макинтайър.
— Не смятах, че…
— Не смяташ, че юпитата обичат поезия. Не опростявай толкова вулгарно нещата, скъпа Вал.
— Извинявай. По-важното е, че не знам мен защо ме харесваш.
— Получи се, нали? В леглото.
— Определено.
— Човек усеща тези неща. Освен това исках да видя как се усмихваш. Изтезаваше хубавото си лице с гримаса на непрекъснато разочарование и скоро щеше да стане твърде късно.
— От благотворителност значи — отвърна тя и в гласа й осезателно се промъкна тонът на другата Вал, която живееше в Пътни.
— Не говори глупости.
Ала от малък обичаше да поправя каквото може. Счупени самолетчета, бездомни котета, впримчени хвърчила.
— Виж, Юън, не умея да бъда щастлива. Всичко ще разваля.
— Това зависи и от мен, не само от теб. Любов, храни се с ябълки, докато още можеш
23
Изригването — или изтръгването — ги връхлетя в Залива на покойниците. Денят беше хубав и Бретан се усмихваше. Стояха сред дюните на пясъка и гледаха широките вълни, които безмълвно пълзяха от Атлантическия океан. Сиво-зеленото море им махаше с кехлибарено песъчливи проблясъци. Въздухът беше топъл като мляко и миришеше на сол, на топъл пясък и на далечни стипчиви листа, папрат, бор или хвойна.
— Дали пак щеше да е толкова вълшебно или зловещо, ако го бяха кръстили по друг начин? — попита Мод. — Изглежда толкова меко и слънчево.
— Ако си моряк и познаваш подводните течения, може да ти се стори опасно.
— В „Зеления пътеводител“ пише, че името е било изопачено и от boe an aon (Залива на потока) е станало boe an anaon (Залива на скръбните души). Пише също, че ако се вярва на местната традиция, град Ис е бил в онези блата край устието на реката. Покойниците са отминали, преминали, заминали, минали. Имената трупат значения. И ние дойдохме заради името.
Роланд докосна ръката й и тя здраво стисна неговата.
Бяха се скрили на завет между дюните. Някъде зад пясъка долетя висок презокеански глас, плътен и странен:
— А това там трябва да е остров Сен, право пред нас, цял живот мечтая да го видя — обител на деветте страховити девици, наричани Сени или Сении по името на острова, каква фантастично разобличаваща и полисемантична дума, „сен“, загатваща божествената природа на женското тяло, защото французите наричат така и женската гръд, и утробата, женските полови органи; оттам е започнала да означава и рибарска мрежа, която улавя и задържа рибата, както и издуто платно, което улавя и задържа вятъра… тези жени са били повелителки на бурите и като сирени са примамвали моряците в мрежите си, вдигнали са надгробен храм за мъртвите друиди — предполагам, че е бил долмен, още една женска форма, а строежът му е бил съпроводен с всевъзможни табута, не е трябвало да се докосва земята, не са оставяли камък да падне от страх, че слънцето или земята ще омърсят камъка или той ще ги омърси; така е и със зелениката, и тя може да се събира само ако не се докосва земята. Често се смята, че Дахуд, кралицата на Ис, е била дъщеря на една от тези магьосници, а след като станала кралица на потъналия град, се превърнала в Мария Моргана, сирена или русалка, която подмамвала мъжете към смъртта им… виждат в това остатък от матриархата, също като Сените на плаващия им остров. Чели ли сте „Потъналият град“ на Кристабел?
— Не — отвърна мъжки глас. — Пропуск, който трябва да поправя.
— Леонора — прошепна Мод.
— И Блекадър — добави Роланд.
Двамата напредваха към морето. Леонора беше с пусната коса и когато излязоха от заслона на дюните, тъмните й къдрици се размърдаха като змийчета от лекия морски бриз. Носеше гръцка лятна рокля от изключително фин памучен плат, набран във ветрило от тънки алени плисета със сребърни луни и пристегнат с широка сребърна лента над просторната й гръд; не английското слънце беше опалило така голите й смуглозлатисти рамене. Беше боса, а ноктите на едрите й добре оформени крака бяха лакирани през един в сребърно и алено. Наближиха брега и вятърът подхвана плисетата. Тя вдигна ръце и гривните й мелодично звъннаха. Блекадър вървеше зад нея с тежки обувки, дебело тъмно яке и смачкан тъмен панталон.
— Някъде отвъд е Нантъкет… и меката зелена гръд на Новия свят.
— Фицджералд едва ли е имал предвид друидски жрици.