— Въпреки това е изобразил Земния рай като жена.
— Само за да се разочарова от нея.
— Естествено.
— Явно са се събрали и са се досетили, че сме тук — каза Мод.
— Сигурно са говорили с Ариан, щом са стигнали чак дотук — каза Роланд.
— Значи са прочели дневника. Ако е решила да намери Ариан, Леонора лесно е можела да го направи. Предполагам, че Блекадър знае френски.
— Сигурно са побеснели от яд. Сигурно мислят, че искаме да ги измамим, да ги преварим.
— Да излезем ли да ги погледнем в очите? Или да чакаме те да ни намерят?
— Ти как мислиш?
Мод протегна ръце и той ги притисна в дланите си.
— Мисля, че трябва да ги погледнем в очите, но не можем. Мисля, че трябва бързо да се махаме от тук.
— Къде?
— Вероятно трябва да се върнем.
— Без да сме се разомагьосали?
— Нима сега сме омагьосани? Все някога трябва отново да започнем да мислим.
— Само да не е веднага — побърза да я прекъсне той.
— Не, не веднага.
Мълчаливо се прибраха с колата в хотела. На паркинга ги пресрещна голям черен мерцедес. Докато се разминаваха, Мод не можа да разбере през тъмните стъкла дали Кропър я е видял зад волана. Мерцедесът обаче не забави ход и изчезна в посоката, от която бяха дошли.
— Някакъв американец пита за вас — усмихна се собственичката на хотела. — Каза, че ще се върне за вечеря.
— Не сме направили нищо лошо — възкликна Роланд на английски.
— Никой не твърди обратното. Той просто иска да купи онова, което знаем, и да разбере дали не сме научили нещо повече. Иска писмата. Иска да притежава цялата история.
— Не виждам как можем да го спрем.
— Но не сме длъжни да му помагаме. Особено ако веднага си тръгнем. Как мислиш, дали е успял да се срещне с Ариан?
— Може да върви по стъпките на Леонора. И Блекадър.
— Те ще могат да му се опрат. Ще могат да разберат как свършва историята. Чувствам, че краят е много лош, в момента даже чувствам, че не искам да знам какво е станало. Може би по-късно, по-нататък.
— Значи можем да се прибираме. Да си стегнем багажа и да се прибираме.
— Налага се.
Бяха прекарали в Бретан три седмици. Бяха предприели главоломното бягство с мисълта, че благоприлично ще оползотворят откраднатото време в университетската библиотека в Нант. Вместо това благодарение на затворената библиотека и отсъствието на Ариан Льоминиер за втори път това лято се бяха оказали заедно на почивка. Живееха в отделни стаи със задължителните бели легла, но в безделието им несъмнено имаше нещо съпружеско, някакъв полъх на меден месец. Това дълбоко ги объркваше и ги изпълваше с двойствени чувства. Някой като Фъргюс Улф щеше да знае как да се възползва от създалото се положение, и щеше да го приеме за нещо естествено, даже задължително. Мод никога повече нямаше доброволно да последва Фъргюс. За сметка на това на драго сърце беше заминала с Роланд. Двамата бяха избягали заедно и болезнено осъзнаваха обичайното значение на подобна постъпка. Спокойно говореха за себе си в множествено число, сякаш пародираха старинен брачен договор. „Да отскочим ли до Понт Авен?“, кротко питаше единият и другият отговаряше: „Може да се опитаме да видим оригинала на разпятието в «Жълтия Христос» на Гоген“. Не обсъждаха местоимението, макар че и двамата мислеха за това.
Някъде в заключените писма Аш говореше за съдбовния сюжет, който сякаш държи или тласка отдавна мъртвите любовници. Роланд си мислеше, отчасти с педантично постмодернистко удоволствие и отчасти с неподправен суеверен страх, че двамата с Мод ги тласка съдбовен сюжет, който най-малкото на теория може да не е собствената им съдба, а сюжетът на онези, другите. Вероятно такъв суеверен страх се крие във всяка самонаблюдаваща се, самоосъзната интровертна постмодерна игра на огледала или сюжетна брънка, която признава, че е станала неуправляема, че разклоненията се множат уж безразборно — или иначе казано, с еднаква достоверност, — уж в отговор на някакъв железен организиращ принцип, неподвластен на съзнателно намерение, което, разбира се, като всяко истинско постмодерно намерение изисква присъствието на нещо непредвидено, поливалентно или „свободно“, което въпреки това структурира, контролира, тласка към някакъв — какъв? — завършек. Закономерността и завършекът са дълбинни човешки желания, които напоследък не са на мода, но въпреки това неизменно плашат и пленително привличат. „Влюбването“ е толкова характерен пример, то разчепква произволното кълбо, в което се преплитат привидностите на света и историята на отделния влюбен, и го вчесва в закономерен сюжет. Тревожеше го мисълта, че обратното също може да е вярно. Бяха попаднали в сюжет и можеше да им се стори, че подходящата линия на поведение е да си представят, че е именно такъв сюжет. Което означаваше да компрометират почтеното начало, от което бяха тръгнали.