Никой не беше сигурен какво и доколко означава това за другия.
Никой не смееше да попита.
На теория Роланд беше свикнал да се възприема като пресечна точка на множество хлабаво свързани системи. Бяха го научили да възприема своята представа за себе си като илюзия, която трябва да се замести с разхвърляна машинария и с електрическа мрежа от послания, излъчвани от различни желания, идеологически убеждения и реакции, словоформи, хормони и феромони. Като цяло това му допадаше. Не изпитваше никакво желание да се бори за мъчително и романтично себеутвърждаване. Не изпитваше и желание да разбере коя всъщност е Мод. Ала през голяма част от времето се питаше до какво би могло да доведе безмълвното им удоволствие от това да бъдат заедно — до всичко или нищо, дали щеше да отмине също толкова спонтанно, както се беше зародило, или щеше да се промени, можеше ли да се промени?
Мислеше за принцесата и стъкленото й възвишение, за леко пренебрежителния поглед на Мод при първата им среща. В истинския свят — тоест в света на обществото, тъй като не бива да отдаваме предпочитание на един свят пред друг, — в този свят, в който и двамата трябваше да се върнат след белите нощи и слънчевите дни, помежду им почти не съществуваха допирни точки. Мод беше красавица, която той нямаше право да притежава. Тя имаше сигурна работа, беше си спечелила международно признание. Освен това в някаква тъмна и остаряла английска класова система, в която той не вярваше, но която смътно продължаваше да работи и да го спъва, Мод беше жена от богатата провинция, а той беше човек от долните слоеве на градската средна класа, посрещан в някои среди по-радушно, а в други — по-враждебно от Мод, но почти навсякъде двамата бяха несъвместими.
Всичко това беше сюжет за романс. Той живееше в романс, едновременно вулгарен и изтънчен; тъкмо романсът беше една от системите, на които беше подвластен, тъй като за добро или зло — и рано или късно — почти всеки обитател на западния свят е подвластен на романсовите очаквания.
Подозираше, че романсът трябва да отстъпи пред социалния реализъм дори ако естетическият темперамент на времето се бунтуваше срещу това.
Така или иначе, Леонора, Блекадър и Кропър вече бяха тук и това променяше хубавата романсова форма на мисията в преследване и надбягване, две не по-малко легитимни форми.
При престоя си тук се беше пристрастил към белезникавите „плаващи острови“ — студен и не особено сладък десерт, бял остров от бити белтъци върху млечножълто море от ванилов крем с едва доловима, почти неразличима сладка нотка. Когато набързо прибраха багажа си и колата зави към Ламанша, той се замисли колко ще съжалява за това — и как вкусът постепенно ще избледнее и ще се смали в спомените му.
Блекадър забеляза мерцедеса, когато двамата с Леонора се прибраха за вечеря в хотела. Чувстваше се изцеден. Ариан наистина им беше дала пресниман екземпляр от дневника на Сабин и той доста успешно се беше опитал да й го преведе. Първоначално го повлякоха самата сила на присъствието й и настойчивите й увещания, че Роланд и Мод са се изнизали под носа им, за да им откраднат научните лаври. След като се сдобиха с дневника, той предложи да се приберат и да поръчат добър превод, за да могат да продължат проучванията си. Леонора беше затрупала Ариан с въпроси за Роланд и Мод и се притесняваше, че двамата „са наумили нещо“, затова хукна да ги търси из Финистер. Ако времето беше лошо, Блекадър вероятно щеше да настои да се върне в бърлогата си при любимите си оръдия на труда — тракащата пишеща машина и телефона. Ала навън грееше изкусително слънце и след няколко особено вкусни блюда накрая заяви, че щом така и така е тук, ще я придружи до околностите на Кернеме.
Леонора се перчеше и караше със замах, но за удобство и дума не можеше да става. Блекадър се свиваше на седалката до нея и се чудеше как се бе оставил да го уговори. Парфюмът й изпълваше взетото под наем рено. Усещаше мускус, сандалово дърво и някакъв остър аромат, който пробуждаше в него противоречиви чувства. Можеше да се закълне, че се задушава. Ала някъде отдолу напираше нещо друго, негласно обещание за нещо тъмно, плътно, плътско. На няколко пъти погледът му се плъзна по пищните й разголени рамене и пристегнатия бюст. Отблизо цялата й смуглозлатиста кожа беше изпъстрена с тънки бръчици — не от старост, а от мекота, загрубяла от слънцето. Струваше му се трогателно.