Мод взе листа.
Продиктувано на сестра ми, София Бейли, на 1 май 1890 г., тъй като съм твърде слаба, за да пиша четливо. Желая София да наследи парите ми, мебелите и порцелана. Ако Джейн Самърс от Ричмънд е жива, да получи 60 лири и нещо за спомен от мен. Всичките ми книжа и книги, както и авторските ми права, да се предадат на Мая Томазина Бейли с надеждата, че когато узрее моментът, може да прояви интерес към поезията. Подписано от Кристабел Ламот в присъствието на Люси Тък, камериерка, и Уилям Марчмънт, градинар.
— Било е сгънато заедно с някакви сметки на София — обясни Юън. — От тях става ясно, че е издирила Джейн Самърс и й е платила завещаната сума. А завещанието е останало при сметките. Сигурно е смятала, че е свършила всичко необходимо — изпълнила е желанието на сестра си и с чиста съвест е прибрала листа.
— Това означава ли, че писмата са мои? — попита Мод.
— Авторското право върху непубликувани писма принадлежи на автора им. Самите писма са собственост на получателя, освен ако не са били върнати, както всъщност е станало.
— Искате да кажете, че писмата, които му е изпратила, са били върнати?
— Именно. Ако не бъркам, поне Тоби твърди така, в едно от писмата си той казва, че връща всички писма и ги предава в ръцете й.
— Тоест, ако сте прав, цялата кореспонденция е моя собственост, както и авторските права върху писмата.
— Именно. Макар и не безусловно. Може да бъде оспорено. Сър Джордж може да оспорва, вероятно дори е длъжен да го направи. Документът не е същинско завещание, не е вписан в регистрите в „Съмърсет Хаус“ и е пълен с пукнатини и пробойни, които направо плачат да бъдат оспорени. Според мен обаче би трябвало да успеете да докажете правата си върху цялата кореспонденция — и за нейните писма, и за неговите. Проблемът е какъв ход да предприемем, без да натопим Тоби, чието положение от етична гледна точка е доста рисковано. Как може документът да излезе на бял свят, без да го замесваме?
— Ако сър Джордж реши да оспорва, всичко може да отиде за съдебни такси — прекъсна го Тоби.
— Като в „Студения дом“ — възкликна Вал.
— Именно — съгласи се Юън. — Но той може да се навие на споразумение. На първо време трябва да измислим как документът да излезе на бял свят, без Тоби умишлено да го е намерил. Може да скалъпя някоя история, за да го изкараме жертва, например как съм го придумал да ми покаже някои документи заради някакъв измислен повод, а после съм го изненадал.
— Като пират — с обожание промълви Вал.
— Ако разрешите да ви представлявам…
— Няма да забогатеете от това — отвърна Мод. — Ако писмата наистина са моя собственост, ще ги предам в Женския ресурсен център.
— Разбирам ви много добре. Не го правя за пари. А заради драматичното напрежение, от любопитство, ако щете, нали разбирате? Въпреки това смятам, че си струва да обмислите и вариант, при който може да се наложи да продадете писмата — не на Кропър, а на Британската библиотека или на друг приемлив за вас купувач, за да се откупи съгласието на сър Джордж.
— Лейди Бейли се държа много мило с нас. Инвалидна количка определено ще й помогне — обади се Роланд.
— От самото си създаване Женският ресурсен център получава позорно, да не кажа нищожно финансиране — наежи се Мод.
— Ако писмата се пазят в Британската библиотека, можете да получите микрофилми. Ще има и финансиране, ще стигне и за инвалидна количка.
— Ако са в Ресурсния център, самите писма ще привлекат финансиране.
— Мод…
— Джордж Бейли се държа извънредно неприятно с мен, както и с Леонора.
— Защото обича жена си — отвърна Роланд. — И горите си.
— Така е — потвърди Тоби Бинг.
— Струва ми се преждевременно — намеси се Вал — да се караме за нещо, което още не е станало наше, имам предвид ваше. Струва ми се, че трябва да отмятаме нещата едно по едно. И да вдигнем наздравица за Юън, който измисли всичко това, а после да обсъждаме следващия си ход.
— Въртят ми се още няколко идеи, но трябва още да помисля и да проуча нещата — завърши Юън.
— Смяташ, че излишно се лакомя — каза Мод, когато се прибраха.
— Нищо подобно. Откъде накъде?
— Усещам, че не одобряваш.
— Не е така. Какво право имам да не одобрявам?
— Значи съм права. Не одобряваш. Да кажа ли на Юън да не ме търси повече?
— Твоя воля.
— Роланд…
— Всичко това почти не ме засяга.
Точно в това беше проблемът. Чувстваше се маргинален. Маргинален спрямо семейството й, спрямо феминизма й, спрямо лекотата, с която тя общуваше с хора от своята класа. Бяха се нанизали безброй кръгове, а той попадаше извън всеки от тях. Беше започнал това разследване — все едно как ще се нарече — и беше загубил всичко, предавайки в ръцете на Мод материалите, с които тя самата неимоверно щеше да подобри съдбата си — работа, бъдеще, Кристабел, пари… мразеше да не може да си плати вечерята. Мразеше да живее на гърба на Мод.