— Бяхме толкова щастливи, госпожо Аш, бяхме всичко една за друга, бяхме невинни.
— Не мога да направя нищо за щастието ви.
— Собственото ви щастие е унищожено, казвам ви — всичко е лъжа.
— Моля, напуснете къщата ми.
— Можете да ми помогнете, ако решите.
— Моля, напуснете къщата ми.
— Каза съвсем малко. Не беше на себе си от злоба. Помолих я да си върви. Даде ми поемата като доказателство, после поиска да й я върна. Попитах как не я е било срам да я открадне.
— Не зная какво да кажа, Елън. Мисля, че повече няма да я видя. Госпожица Ламот. Разбрахме се, че след това единствено лято трябва да се сложи край на това… че това е краят. А дори да не беше така, тя е изчезнала, заминала е.
Тя долови болката в гласа му, отбеляза я, не каза нищо.
— Не мога да го обясня, Елън, но мога да ти кажа, че…
— Нито дума. Нито дума. Няма да говорим повече за това.
— Сигурно си ядосана, нещастна…
— Не знам. Не съм ядосана. Не искам да знам нищо повече. Нека не говорим повече за това, Рандолф. То няма място между нас.
Добре ли постъпи? Или зле? Остана вярна на природата си, дълбоко обгърната в незнание, мълчание, отбягване, сурово си казваше тя в тежък час.
Никога не четеше писмата му. Нито веднъж не прерови книжата му с нехайно или целеустремено любопитство, дори не ги разпределяше или подреждаше. Отговаряше на писма от негово име — на читатели, почитатели, преводачи, любящи жени, които никога не го бяха виждали.
Един ден през последния месец се качи горе с двете писма в джоба си — отвореното и неотвореното, и прегледа писалището му. Обзе я суеверен плътски страх. През деня кабинетът му бе озарен от студена светлина — сега през прозореца на тавана в нощното небе се рееха няколко звезди и облак с цвят на дим, но в онзи ден небето беше безизразно и ясносиньо.
Безброй нахвърляни стихове. Безброй купища и късове хартия. Изтласка на заден план мисълта, че скоро ще носи отговорност за всичко това. Сега не беше нейна грижа. Все още не.
Сякаш нещо насочи ръката й към недовършеното писмо. Беше забутано в дъното на чекмеджето, пълно със сметки и покани, и щяха да й трябват часове, за да го намери. Успя да го открие за няколко минути.
Скъпа моя,
Пиша ти всяка година, когато наближи празникът на Вси светии, защото не мога да не пиша, макар да знам — канех се да кажа, макар да знам, че няма да ми отговориш, въпреки че как мога да го знам със сигурност? Длъжен съм да продължа да се надявам. Може да си спомниш или да забравиш, все едно — да си спомниш или да забравиш достатъчно, за да намериш сили да ми пишеш, да ме просветлиш за миг, да облекчиш поне малко черното бреме, под чиято тежест изнемогвам.
Чистосърдечно ти искам прошка за някои неща, за които ме обвиняват и твоето мълчание — упоритото ти непреклонно мълчание, и собствената ми съвест. Моля да ми простиш прибързаното и необмислено втурване в Кернеме заради хипотетичната вероятност да си там, без да се убедя дали имам позволението ти да те последвам. Моля най-вече да ми простиш дълбокото двуличие, с което след завръщането ми проникнах в доверения кръг на госпожа Лийс и така катастрофално те изненадах. Както добре знаеш, оттогава търпя твоето наказание, търпя го всеки ден.
Дали обаче се замисляш достатъчно за душевното състояние, което ме тласна към подобни стъпки? Чувствам, че собствените ти постъпки ме обвиняват — и то заради това, че изобщо съм посмял да те обичам, сякаш любовта ми е била акт на брутално насилие, сякаш съм коравосърдечен насилник от някой евтин…, от когото е трябвало да избягаш съсипана, обезчестена. Ако обаче откровено се вгледаш в спомените си, ако изобщо си способна да бъдеш откровена, длъжна си да признаеш, че не беше така. Замисли се за всичко, което предприехме заедно, и се запитай къде е жестокостта, къде е принудата, Кристабел, къде е липсата на любов и уважение към теб едновременно като жена и духовно същество? Мисля, и за двама ни бе ясно, че след онова лято не можем почтено да продължим живота си като любовници — но нима това е причина внезапно да се хвърли мрачен саван, не, същинска стоманена стена между един ден и следващия? В онези дни те обичах с цялото си сърце. Сега няма да го повторя, няма да кажа „обичам те“, защото това наистина би било достойно за блудкав роман и в най-добрия случай е въпрос на надежда. И двамата сме далеч нелоши психолози — както знаеш, любовта гасне като свещ в буркан на Хъмфри Дейви, ако не се подхранва с въздух, за да диша, ако умишлено гладува и се задушава. И въпреки това