Допадаше й представата за тези твърди кристални пластове, образувани под въздействието на невероятна горещина под „обитаемата повърхност“ на земята, които не са предисторически паметници, а „част от живия език на природата“.
Не съм жертва на обичайните истерични самозаблуди, казваше си тя. Оставам вярна на огъня и на кристалите и не се преструвам, че обитаемата повърхност е всичко на този свят — затова не съм унищожителка, не съм прокудена в студения мрак навън.
Няколко пламъчета близнаха камината. Тя за пореден път преднамерено си припомни медения си месец.
Спомените й бяха без думи. Нито дума, това беше най-ужасното. Никога и с никого не беше говорила за това, дори с Рандолф. Особено с Рандолф.
Припомняше си образи. Прозорец, обрасъл с лозя и пълзящи растения, горещо южно лято, гаснещо слънце.
Бялата батистена нощница, извезана специално за такива нощи с богата бродерия от любовни възли, рози и незабравки, бяла сърма върху бялото сукно.
И тя самата — слабо, разтреперано бяло зверче.
Голият мъж — къдравите косми, избилата лъскава влага, сложното тяло, едновременно бик и делфин, неудържимата дива миризма.
Голямата му длан, нежно протегната към нея, и то не веднъж, а много пъти… за да бъде отблъсната, отместена и пак отблъсната.
Избягалото същество, свито уплашено в ъгъла на стаята с тракащи зъби, с усукани от спазми жили, с накъсано пресекливо дишане. Тя.
Великодушно дадена отсрочка, чаши златисто вино, няколко дни с райски пикници, усмихната жена, приседнала на скалата със светлосинята поплинена пола, красив мъж с бакенбарди, който я вдига на ръце, рецитирайки Петрарка.
Нов опит. Ръката, която не отмести. Сухожилия, опънати като стоманени въжета, и стиснати до болка зъби.
Приближаването, заключената врата, паниката, хлипащото бягство.
Не веднъж, а много, много пъти.
Кога започна да разбира, че колкото и да е нежен, колкото и да е търпелив, всичко ще е напразно? И никога няма да се промени?
Не обичаше да си спомня лицето му в онези дни, но за да бъде откровена, си налагаше да го направи — озадаченото чело, нежния въпросителен поглед, грамадното му тяло, чиято бруталност осъждаше и чиято близост не можеше да не отхвърли.
Настървението и ужасната любов, с която му се отплащаше, въздържанието му, хилядите дребни удобства, торти и сладкиши. Превърна се в негова робиня. Трепереше от всяка дума. Той беше приел любовта й.
Затова го бе обикнала.
Той я бе обичал.
Отново завъртя писмото на Кристабел в ръцете си.
— Какво съм аз без теб? — отекна като вой гласът й.
Затисна уста. Ако някой дойдеше, времето за размисъл внезапно щеше да свърши, щеше да бъде изгубено. Беше излъгала и тях, сестрите си, беше впримчила лъжа в дръзките уверения, че са съвършено щастливи, просто съдбата не ги е зарадвала с дете…
Поне в едно отношение тя, другата, беше истинската му съпруга. Колкото и за кратко да е било, тя явно беше майка на детето му.
Установи, че не иска да знае какво пише в писмото. Това също бе най-добре да се избегне. Да не се знае, да не се говори за него, да не се превръща в оръдие на безсмислено изтезание, както неизбежно щеше да стане, ако го види, независимо дали написаното беше добро или лошо.
Взе черното лакирано сандъче за образци и сложи писмото в стъкленото отделение, подплатено с промазана коприна. До гривната от беловласите им кичури, на стари години най-сетне сплетени в едно, нави дългия сърмен ширит на русата плитка, която беше намерила в часовника му. Прибра и любовните им писма, завързани с панделка.
Не бива да принуждават двайсет и четири годишна девойка да чака сватбата си, докато стане на трийсет и шест, отдавна прецъфтяла.
Спомни си как веднъж като момиче беше видяла в огледалото голото си тяло. Едва бе навършила осемнайсет. Дребни повдигнати гърди с топли кафяви кръгове. Кожа като оживяла слонова кост. Дълга копринена коса. Истинска принцеса.
Свидна ми Елън,
Не мога да се освободя от мисълта — а и защо бих искал да го сторя, та нали най-пламенното ми желание е да бъда изцяло обладан от мисълта за теб? — не мога да се освободя от мисълта за теб, в съзнанието ми непрекъснато изплува образът ти, седнала с бяла рокля сред розовите чаени чаши на фона на градинските цветя, ружи, ралици и шпорец, чиито алени, сини и царствено пурпурни краски само подчертават нежната ти белота. Днес ми се усмихна толкова мило под периферията на бялата шапка с бледорозови панделки! Помня и най-дребното съцветие от волани, всеки изящен набор — наистина е грехота, че не съм художник, а само начинаещ поет, защото иначе щеше да видиш как съкровено съм стаил в сърцето си всичко до най-малката подробност.