Така съкровено ще тая до смъртния им час — уви, ще трябва да ги надживея, ще трябва да живея много дълго, за да мога да те обичам и тача, и уви, длъжен съм да прекарам още един живот, и то предварително, в очакване да те заслужа… така съкровено ще тая в сърцето си цветята, които ми подари и които сега са пред очите ми, докато пиша, в извънредно изящна синя ваза. Най-много ми харесват белите рози, пъпките още не са се отворили — разполагам с цели десетилетия от техния живот и с поне няколко дълги и крайно нетърпеливи дни от моя, през които ще мога да им се наслаждавам. Цветът им изглежда съвсем обикновен, но не е така. В тях има сняг, сметана, слонова кост, които различавам съвсем отчетливо.
А самата им сърцевина все още е зелена, изпълнена с нов живот, с надежда, с онази чудна и хладна растителна кръв, която леко ще поруменее, когато се отворят. (Знаеш ли, че старите майстори придавали на кожата богатия блясък на слонова кост, като рисували върху зелена основа — странен и великолепен оптически парадокс?)
С възхищение ги доближавам до лицето си. От тях се носи леко благоухание, което обещава да се насити. Любознателно заравям нос сред пъпките — не за да нараня или да разваля прекрасните им дипли; мога да бъда търпелив, малко по малко те ще се отварят и някой ден ще заровя лице в бялата им топлина. Играла ли си така като дете с гигантските пъпки на опиумния мак? Разтваряхме чашката и една по една разгръщахме стегнатите копринени люспи, които се набръчкваха и горкото гиздаво алено цвете увяхваше и загиваше… Такова любопитство е най-добре да се остави на Природата и на горещото й слънце, което и без това скоро ще ги отвори.
Днес съчиних над 70 стиха, припомняйки си твоите наставления да работя усърдно и да не се разсейвам. Пиша за кладата на Балдир и за скръбта на жена му Нана, която го оплаква, за храброто и напразно пътешествие на Хермодур в подземния свят, за да измоли богинята Хела да го освободи. Всичко това е извънредно интересно, скъпа Елън, зашеметяващ разказ за човешкия разум, който си въобразява и измисля човешка история, за да си обясни големите, прекрасни и ужасни непреодолими граници на съществуването — изгряването и изчезването на златното слънце, разцъфналата пролет (когато идва Нана), посърналата зима (когато тя умира), неумолимия мрак (богинята Тьок, която отказва да скърби за Балдир, защото нямала никаква полза от него жив или мъртъв). Нима тази тема не е достойна за големите съвременни поети, щом е вдъхновила митологичните умозрения на предците ни?
Макар че аз самият предпочитам да седя в някоя градина — всъщност в една строго определена градина сред зелените и бели рози, с някоя — всъщност строго определена — млада дама с бяла рокля, замислено чело и ненадейна слънчева усмивка…
Елън спря да чете. Писмата ще го придружат. И ще я чакат. Понечи да прибере черната брошка, която й беше изпратил от Уитби, но размисли. Щеше да я носи на шията си по пътя към Ходършол.
Сложи още въглища и дърва в камината и разпали буен малък огън, до който седна да бродира грижливо редактираната, грижливо прецедената (метафора, взета от рецептите за конфитюр) истина в дневника. Щеше да реши по-късно какво да прави с него. Той беше едновременно защита и примамка пред кръжащите кръвопийци и лешояди.
Защо толкова грижливо беше прибрала писмата в запечатаното им скривалище? Ще можеше ли да ги прочете — там, където скоро щеше да отиде? Ще можеше ли да ги прочете и той? Този последен дом не беше дом, защо не ги остави отворени за тварите, които дълбаеха тунели в пръстта, за паразитите и слепите червеи, за съществата, които сдъвкваха всичко с невидимата си уста, прочистваха и унищожаваха?
Искам да живеят по-дълго, каза си тя. В някаква полувечност.
А ако кръвопийците ги изровят?
Тогава може би онази, другата, ще я застигне справедливост, макар че няма да съм жива да го видя.
Мислеше си — някой ден, не днес, разбира се, все още не, но някой ден ще взема писалката и лист хартия и ще й пиша, ще й кажа… ще й кажа какво?