Всичко това е истинско и не е.И мястото е там, от нас наречено,и не е. Съществува. ВК
Докато слизаше по стълбите, над перилото се надвеси едра жена с престилка.
— Тук не живее никой, момчето ми — каза тя.
— Напротив, аз живея тук — отвърна Роланд.
— Така ли? А къде беше, когато я отнесоха? Два дни е лежала до пощенската кутия, превита от болка, без да има сили да извика! Добре, че забелязах бутилките от мляко, и се обадих на социалните. Откараха я в болница.
— Бях при приятели в Линкън. За госпожа Ървинг ли говорите?
— Ами да, получила е удар и си е счупила ябълката. Дано не са спрели тока, понякога го спират.
— Върнах се само за малко — каза Роланд и веднага го завладя характерната лондонска предпазливост. Наоколо можеше да се навъртат крадци. — Само докато си намеря друг апартамент — завърши предпазливо той.
— Имай едно наум за котките.
— Какво за котките?
— Когато дойдоха да я вземат, всички се разбягаха. То не беше плюене, не беше съскане! Страшна напаст, вършат безобразия в двора, крадат храна от кофите. Обадих се на Дружеството за защита на животните да ги приспят. Казаха, че щели да проучат въпроса. Дано вътре не е останала някоя. Изсипаха се като бълхи от одеяло. Най-малко десетина, ако не и повече.
— Ама че работа.
— Вонята не може да се скрие.
Жената беше права. Усети познатата стара миризма с горчивия привкус на неуспеха, подсилена с пресни нови жилки.
Както винаги, вътре беше тъмно. Запали крушката в коридора и установи, че е стъпил върху купчина неотворени писма, адресирани до него, доста оклюмали и влажни. Взе купчината и обиколи апартамента, за да запали лампите. Беше рано привечер и прозорците към двора изглеждаха синьо-лилави. Навън измяука котка и отдалече й отвърна кратък вой.
— Чуй каква тишина — каза той на глас.
Тишината плътно обгърна думите му и след малко се запита дали наистина ги е произнесъл.
В осветения коридор пред погледа му се изпречи портретът от Мане. Тежката глава, потънала в сенките, зоркото замислено лице с очи, вперени някъде зад него, неизменно любопитният и сдържан израз. Светлината в коридора на Роланд улавяше заснетата нарисувана светлина в лъскавата тежест на кристалното кълбо, озаряваше загатнатата отразена светлина в аквариума с избуялата папрат и воднистите морски дълбини зад главата на поета. Явно Мане се беше приближил и беше надникнал в светлината, която вдъхваше живот на тези отдавна изгаснали очи.
Отсреща другият Аш от отпечатъка на Дж. Ф. Уотс възправяше сребриста грива над торс, приглушен в черна сянка, в загърнатата празнота на загатнатия сюртук и донякъде като пророк, определено красив, свиреп и бдителен, се взираше като древен ястреб в плътното чувствено създание на отсрещната стена.
Човекът безспорно беше един и същ, но портретите бяха коренно различни — деляха ги не просто години, а различен поглед. И все пак човекът безспорно беше един и същ.
Преди Роланд ги възприемаше като част от себе си. Едва сега осъзна колко много са означавали за него, след като изведнъж ги видя напълно откъснати, далечни — нито един ъгъл, нито една кост, и най-дребното петънце бяла светлина не му говореше нищо, нямаше нищо общо с него.
Запали котлона в коридора и газовата печка в хола и седна на леглото да прочете писмата. Едното беше от Блекадър и той веднага го премести най-отдолу. Имаше сметки и пощенски картички от приятели на почивка в чужбина. Явно бяха пристигнали и отговори от последната рутинна кампания, с която кандидатстваше за работа. Пликовете бяха с чуждестранни марки. Хонконг, Амстердам, Барселона.
Уважаеми д-р Мичъл,
Щастлив съм да Ви уведомя, че Научният съвет по англицистика препоръча да Ви предложим назначение като преподавател по английска литература в Хонконгския университет. Първоначално мястото е за две години, след което ще се направи преглед…
Заплатата е…
Искрено се надявам, че ще можете да приемете нашето предложение. Позволете да споделя възхищението си от статията Ви „Ред по ред“, посветена на Р. Х. Аш, която изпратихте заедно с Вашата кандидатура. Надявам се, че ще имаме възможност да я обсъдим.