Замисли се за Рандолф Хенри Аш. Гонитбата покрай писмата го беше отдалечила от Аш, колкото по-отблизо опознаваха живота му. В дните на своята невинност Роланд не беше ловец, а читател и чувстваше превъзходството си над Мортимър Кропър; в някакъв смисъл се чувстваше равен на Аш, или най-малкото свързан с него, защото поетът беше писал за него, за интелигентния му прочит, доколкото му е по силите. Писмата не бяха написани за Роланд, нито за някой друг — Аш ги беше написал за Кристабел Ламот. Откритието на Роланд се бе превърнало по-скоро в загуба. Извади черновите от сигурното им убежище в папката на бюрото му с надпис „Бележки върху «Енеида», Шеста песен“ и ги препрочете.
След нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго.
След нашия приятен и неочакван разговор почти не мисля за друго.
Спомни си деня, когато потъмнелите листове се разпиляха от екземпляра на Аш със съчиненията на Вико. Спомни си, че беше търсил думите на Вико за Прозерпина. Спомни си, че четеше „Златните ябълки“ на Аш и търсеше връзка между образа й при Вико и образа й в стихотворението на Аш. Свали от рафта тома с поезията му, настани се на бюрото и зачете.
Писателят може да създаде или най-малкото да пресъздаде за читателя първичните удоволствия от храненето, пиенето, съзерцанието, секса. Романите имат задължителното си виртуозно изпълнение, златистия омлет с подправки, изпъстрен със зелени късчета, който се топи като масло в устата с вкус на лято, или кадифеното бедро, твърдо и топло, отместено достатъчно, за да разкрие горещото хлътване, някой и друг къдрав косъм, мерналото се средоточие. Обикновено не се пише толкова задълбочено за не по-малко наситеното удоволствие от четенето. Причините за това са очевидни — най-очевидна е регресивната природа на подобно удоволствие, почти като пропадане в пропаст, където едни думи насочват вниманието към силата и приятния вкус на други думи и така до безкрай, а въображението е принудено да преживява нещо книжно и сухо, нарцистично и въпреки това неприятно отстранено, без непосредственото въздействие на сексуалната влажност или ароматния рубинен блясък на доброто бургундско. Ала въпреки това за хора като Роланд най-будното, най-опияняващото преживяване е четенето, когато думите са яростно и все пак непоклатимо живи. (Каква невероятна дума е „опияняващо“, между другото — намеква едновременно за будна и изострена сетивност, както и за пълната й противоположност, за удоволствието на ума, противопоставен на стомаха, макар че идеално знаем как едното не може без другото, знаем го и с главата, и със стомаха, когато добре си вършат работата.)
Замислете се за това, както се замисли Роланд, докато за дванайсети или може би за двайсети път препрочиташе „Градината на Прозерпина“ — стихотворение, което „познаваше“, доколкото вече беше преживял всяка дума, знаеше ги и поред, и в безпорядък, по памет, от избрани точни и неточни цитати и можеше да предскаже, а понякога дори да цитира следващата дума или друга, която все още е далеч, но наближава, а мисълта му уверено улавяше мястото й като нокът на птица, кацнала на клона. Замислете се — писателят е бил сам, когато ги е писал, и читателят е сам, когато ги чете, но двамата са заедно, сами. Настина, писателят може да е бил сам и със златните ябълки на Спенсър в „Кралицата на феите“, градината на Прозерпина, ярко блещукане сред пепелта и саждите на онова място, може да е видял с очите на ума, с очните си ябълки златните плодове на Пролетта, може да е зърнал Изгубения рай в градината, в която Ева е приличала на Помона и Прозерпина. Бил е сам, когато е писал, и все пак не е бил сам, всички тези гласове са напявали едни и същи думи — златни ябълки, различни думи на различни места, ирландски замък, невиждан чифлик с жилави стени и с кръглите сиви очи на слепец.
Един и същ текст може да се прочете прилежно, за да се разграфи, да се разреже — дисекция, която долавя шумоленето на нечути звуци и брои дребните сиви местоимения за удоволствие или учене, като в момента дори не чува „златни“ и „ябълки“. Има и личен прочит, който се вкопчва в някакъв личен смисъл — изпълват ме любов, отвращение или страх, следователно търся любов, отвращение или страх. Повярвайте, има и безличен прочит, когато очите на ума възприемат ред по ред, а ушите на ума омаяно слушат песента им.
А понякога има и прочит, от който всяко косъмче на врата ни, несъществуващата ни козина настръхва и се разтреперва, когато всяка дума гори и свети, тежка, точна, ясна и безкрайна, като огнени камъни или точиците на звездите в мрака — прочит, при който съзнанието, че ще разпознаем написаното по различен начин, по-добре или с по-дълбоко удовлетворение, изпреварва способността ни да кажем какво или как го знаем. При такъв прочит след усещането, че текстът ни се струва напълно нов, сякаш не сме го виждали никога преди, почти веднага настъпва друго усещане — че всичко винаги е било там и ние като читатели сме го знаели, винаги сме знаели, че е така, но сега за пръв път разпознаваме и напълно осъзнаваме собственото си знание.