Роланд четеше — или препрочиташе — „Златните ябълки“, сякаш думите бяха живи същества или огнени камъни. Виждаше дървото, плода, извора, жената, тревата и змията, едновременно единствени и многолики. Чуваше неподражаемия глас на Аш и същевременно чуваше самия език, който се стелеше и предеше собствения си рисунък, непостижим за никое човешко същество, било то писател, или читател. Чу думите на Вико, че първите хора са били поети, а първите думи са били имена, които едновременно с това са били неща, след което чу странните си и неминуемо безсмислени списъци, които съставяше в Линкън, и прозря какво представляват. Осъзна също така, че Кристабел едновременно е и не е Музата и Прозерпина, и след като го прозря, това му се стори толкова интересно и на място, че се разсмя. Аш го беше тласнал по този път, за да намери нещо, и в края на краищата откри следата, от която беше тръгнал — всичко останало отпадна, писмото, писмата, Вико, ябълките, списъкът му.
„Те виеха в градината, извисили глас, виеха гладно, безутешно.“
Малкият отпечатък от посмъртната снимка на Рандолф Аш върху бюрото му изглеждаше двусмислено. Можеше да се тълкува двояко — сякаш човек се взира в празен калъп, сякаш плоските скули и чело, празните очи и витиеватите вежди бяха изваяни от скулптор и отвръщаха на погледа. Човек беше едновременно някъде вътре, като маскиран актьор зад склопените очи, и отвън, загледан ако не в края, то най-малкото в някакъв завършек. На първа страница в книгата му имаше снимка на Аш на смъртното му легло — буйната бяла коса, умореното изражение, уловено в краткия миг между подобието на живот и застиналата смърт. Всички тези покойници, резервираният и чувствен интелектуалец на Мане, пророкът на Уотс — всички те бяха едно цяло, макар да бяха също и Мане, и Уотс; думите също бяха едно цяло — дървото, жената, водата, тревата, змията и златните ябълки. Винаги беше смятал, че те са част от него — Роланд Мичъл, и беше живял с тях. Спомни си разговора с Мод за съвременните теории за разединената личност, съставена от противоборстващи системи от вярвания, желания, езици и молекули. Всичко това беше Аш; нищо във всичко това не бе Аш и въпреки това, колкото и необятен да беше Аш, той го познаваше. Докосна писмата, които Аш беше докосвал, по които припряно и несигурно беше прокарвал ръка, преправяйки и отхвърляйки собствените си думи. Загледа се във все така огнените следи на стиховете.
Аш казваше — не лично на него, защото не съществуваше привилегировано общуване, просто случайно той беше там точно в този миг, за да го разбере, — че важното са списъците, думите, с които наричаме нещата, езикът на поезията.
Бяха го учили, че езикът по принцип е непълноценен, че никога не може да изрази съществуващото, че изразява само самия себе си.
Замисли се за посмъртната маска. Едновременно можеше и не можеше да каже, че маската и човекът са мъртви. С него се беше случило нещо и начините, по които можеше да го каже, бяха станали по-интересни от мисълта, че не може да го изрази.
Изпита зверски глад. Докато отиваше да си отвори консерва с царевица, отново чу котките, които пискливо дращеха по вратата. Откри куп консерви със сардели и сардини — двамата с Вал живееха пестеливо и това беше насъщното им блюдо. Отвори една консерва, изсипа я в чинийка, сложи я в антрето и отвори вратата. Насреща му се ококориха лица — триъгълни лъскави черни лица със златни очи, лица, подобни на мустакати сови с тигрови шарки, сиво коте с цвят на дим и натежал оранжев котарак. Остави чинийката и ги извика, както беше чувал да ги вика възрастната жена. За миг се поколебаха, свели глава на една страна, а той наблюдаваше как разширените им ноздри душат мазнината във въздуха. Метнаха се по корем край него и храната изчезна — две глави грабнаха и ометоха всичко, а зад тях останаха боричкащи се крака, извити тела и проточен разочарован писък. Отвори още консерви и изнесе няколко чинийки. По стъпалата хукнаха меки стъпки, белите зъби разкъсваха рибата като игли, около глезените му се завъртя и замърка море от доволна наелектризирана козина. Продължаваше да ги наблюдава. Петнайсет котки се взираха в него със светлозелени стъклени очи, светлокафяви, жълти, кехлибарени очи, а зениците им се свиваха на процепи от светлината на антрето.