Выбрать главу
* * *

Не виждаше защо да не излезе в градината. Върна се през мазето, следван по петите от няколко беззвучни звяра, и дръпна забраненото резе, което заяде от ръждата. Наложи се да премести купища хартии от вратата. (Вал казваше, че са пожароопасни.) Завъртя езичето на ключалката и подпря вратата. В стаята нахлу студеният нощен въздух, землист и влажен, а котките го изпревариха и се втурнаха в градината. Качи се по каменните стъпала, заобиколи зида зад точката, до която стигаше ограничената му гледка, и застана под дърветата в тясното пространство.

Октомври се случи влажен и поляната беше покрита с мокри листа, макар че някои дървета още бяха зелени. Сега протягаха нагоре усуканите си ръце, черни в розовото зарево на уличните лампи, което не се сливаше с черния мрак от другата страна, а се стелеше като воал над него. Докато не можеше да стъпи в градината, въображението му я рисуваше като широко място с дишащи листа и истинска земя. Сега беше навън и му изглеждаше по-малка, но все така загадъчна заради земята, в която растяха всякакви неща. Различаваше шпалира на прасковите до серпентината на червения тухлен зид, опасвал някога имението на генерал Феърфакс в Пътни. Отиде и докосна зидарията. Едно време бяха положили изпечените тухли много старателно и здравият зид не беше мръднал. Андрю Марвъл е бил секретар на Феърфакс и е писал поезия в градините му. Роланд не беше сигурен защо се чувства толкова щастлив. Заради писмата, заради стихотворението на Аш, заради открилото се бъдеще или просто защото беше сам — потребност, която от време на време болезнено изпитваше, и нещо, което напоследък му липсваше? Продължи по пътеката от вътрешната страна на зида до края на градината, където няколко овошки закриваха гледката нататък. Обърна се и се загледа през поляната към изнурената къща. Котките все така го следваха. Змиевидните им тела се вплитаха в сенките на дърветата върху тревата, лъскави на светло, кадифеночерни в мрака. Очите им просветваха за миг като кухи червеникави топчета със синкава искра в средата, зеленикаво прошарени извивки в мрака, които проблясваха и изчезваха. Беше толкова доволен просто да стои и да ги съзерцава, че замръзна с глупава усмивка на лицето. Сети се за годините, потънали в усойната им миризма, за капещата пещера, в която беше живял, и сега, на прощаване — защото това поне бе сигурно, скоро щеше да се махне от тук — изпитваше просто приятелски чувства към тях. Утре трябваше да потърси някой да се грижи за тях. Тази вечер започваше да мисли за думи, думи, които извираха от някакъв кладенец в него, списъци с думи, които се подреждаха в стихове — „Посмъртна маска“, „Зидът на Феърфакс“, „Няколко котки“. Успяваше да чуе, да усети, почти да види щрихите, описани от глас, който още не познаваше, но беше сигурен, че е неговият. Стиховете не бяха внимателни наблюдения, все още не бяха и заклинания, нито пък размишления за живота и смъртта, макар че имаше по малко от всичко това. Прибави още едно заглавие, „Котешка люлка“, защото осъзна, че иска и може да говори за начина, по който изникват и възникват формите. Утре ще купи нова тетрадка и ще ги запише. Тази вечер ще запише достатъчно, за да си спомни.

Имаше време да усети необикновеното състояние между „преди“ и „след“ — преди час нямаше стихове, а сега се появиха, истински като дъжд.

27

В определени настроения изяждаме живота сиот силна, ненаситна алчност; ламтим за още,макар туй още да изчерпва малкия запасоставащо ни време и покой. От свършецисме движени като от глад. Държим да знаемкак се получава формата на цялото, нишката,чиито връзки са слаби или здрави, сложниили дръзко свързани в огромни и несръчни клуповена примитивна изработка. Проправяме си пътпрез връзките и не можем да се отделимот тази лъскава верига на любопитството,превърнала се в наша пречка. И тя ни влачипрез времето ни: „И тогава, и тогава, и тогава…“към нашия очакван край.И ние трябва да получим кинжала, примката, стрелата,последната прегръдка, златния венчален пръстен,зова на бойната тръба или скриптенетона смъртното легло,макар че знаем и че длъжни сме да знаем,те всички са еднои също — Краят, онзи превъзходен удар,който слага край на всички удари и нас самите.Какво желаемние — наперени, кроящи планове — край на движениетона изнервения ни живот или търбух, препълненсъс сладостно доволство, макар това блаженствода е краят ни, тъй както мъжката оса при своя трогващбрачен танцвъв въздуха познава върховното блаженствои скорошния свършек на краткото си време. ВК