Всички погледнаха към Мод, която погледна към Роланд.
Настъпил беше часът на истината. Часът да се раздели с обсебващото им присъствие — или може би да се прогонят духовете?
— Четях Вико в Лондонската библиотека. Екземпляра на Аш в превод на Мишле. Отвътре се разпиляха разни листове. Книжарски сметки, бележки на латински, писма, покани. Казах това на професор Блекадър, разбира се. Не му казах обаче, че намерих и две чернови, началото на писмо до някаква жена — не ставаше ясно коя, но е било след закуска с Краб Робинсън, затова порових малко и попаднах на Кристабел Ламот. Отидох да говоря с Мод, някой ми каза… естествено, Фъргюс Улф ме изпрати, изобщо не знаех, че са роднини… и тя ми показа дневника на Бланш Глоувър, след което взехме да се чудим дали в Сийл Корт няма нещо, така че излязохме на разходка, да хвърлим едно око, и срещнахме лейди Бейли, а после ни показаха стаята на Кристабел в кулата и Мод си припомни едно стихотворение за куклите, които пазят тайни, затова взе да търси в креватчето, беше си още на мястото, и ги намери — всичко беше там, писмата бяха скрити в една кухина под дюшека.
— А лейди Бейли много хареса Роланд, защото той й спаси живота, нищо, че пропусна да го каже, и го покани да ги посети отново, за да види писмата и да ги посъветва. Така че отидохме на Коледа…
— Най-напред прочетохме писмата, водихме си бележки.
— И Роланд се досети, че Ламот може да е придружила Аш на зоологическата му експедиция в Йоркшър през 1859 г.
— Заминахме и в творбите им открихме много доказателства, че може и двамата да са били там. В „Мелюзина“ се срещат йоркшърски изрази и пейзажи, един стих се повтаря и при двамата, смятаме, че и тя е била там.
— А после научихме, че в липсващата година преди самоубийството на Бланш Глоувър Ламот е била в Бретан.
— Не думай! — възкликна Леонора.
— Постъпих ужасно, Леонора — отвърна Мод. — Взех писмото, което беше получила от Ариан Льоминиер, и заминах, без да ти кажа, защото тайната не беше моя. Беше и на Аш, на Роланд, поне така го чувствахме тогава. Все едно, Ариан Льоминиер ни даде пресниман дневника на Сабин дьо Керсоз и стана ясно, че там е родила дете, но следите му се губят.
— А после дойдохте вие с професор Кропър и се прибрахме — побърза да завърши Роланд.
— След което се случи чудо и се появи Юън със завещанието…
— Познавам адвоката на сър Джордж, двамата имаме общ кон — обясни Юън, с което силно озадачи Беатрис.
— Струва ми се ясно, че „Обладана мумия“ е насочена срещу връзката на Ламот с Хела Лийс — каза Блекадър, — както и че Ламот е присъствала на прословутия сеанс, който Аш така скандално е прекъснал. Допускам, че според Аш Ламот се е опитвала да говори с мъртвото си дете, а ако детето наистина е било негово, това извънредно го е разярило.
— Аз пък случайно знам — намеси се Леонора, — защото имам добра приятелка и посестрима феминистка, която работи в сградата на колекцията „Стант“, че Кропър чете факсове с писма от Ламот до прапрабаба му — спиритичката, социалистка, феминистка и хипнотистка Присила Пен Кропър. Писмата били пълни с горчиви угризения.
— Което ни отвежда към два, не, три последни въпроса — каза Блекадър.
— Първо, какво е станало с детето, независимо дали е живо, или е умряло?
— Второ, какво се опитва да открие Кропър? Какво още знае?
— И, трето, какво стана с оригиналите от библиотеката?
Отново всички погледнаха към Роланд. Той извади портфейла си и разгъна писмата от тайното им убежище.
— Взех ги. Не знам защо. Никога не съм смятал… не съм искал да ги задържа завинаги. Не знам какво ме прихвана. Изглеждаше толкова лесно, струваше ми се, че находката си е моя, защото никой не ги беше докосвал, откакто Аш ги е прибрал в книгата, за да отбележи нещо или с друга цел. Ще трябва да ги върна. Чии са според вас?
— Ако книгата е била дарена или завещана на Лондонската библиотека, вероятно са нейни — обясни Юън. — Авторските права принадлежат на лорд Аш.
— Ако ми ги дадеш, мога да гарантирам, че ще бъдат върнати в библиотеката, без да се налага да се дават обяснения — предложи Блекадър. — Поне от твоя страна.
Роланд се изправи, прекоси стаята и му даде писмата. Личеше си, че Блекадър едва се сдържа да не ги прочете веднага, така ласкаво и собственически погали хартията, разпознавайки почерка.
— Проявил си голяма находчивост — сухо се обърна той към Роланд.
— Едното повлече другото.
— Така излиза.
— Добрият край оправя всичко — каза Юън. — Прилича на комедия от Шекспир. Кой беше момъкът, който накрая се спуска с люлка в „Както ви се харесва“?
— Хименей — усмихна се Блекадър.