Кропър се втренчи в масивното му розово лице и усети тръпка на болезнено отвращение. Налагаше се да прекара в компанията на това безинтересно същество много по-дълго, отколкото му беше приятно.
— Най-добре никой да не забележи. Всичко останало не е в наш интерес — ако някой изобщо забележи, че гробът е пипан, твърде вероятно е да забележи и нас. После лесно ще се досетят. Ще трябва да се преструваме на вода ненапита. Ако открием сандъчето и успеем да го вземем, никой не може да докаже, че е било там, дори отново да разкопаят гроба. Не че ще го направят. Дракс няма да им позволи. Но, отново повтарям, най-добре е да не се набиваме на очи.
На излизане от гробището се разминаха с други двама посетители — мъж и жена със зелени ватени якета и ботуши до коляното срещу всепроникващия дъжд, които съвсем по английски се сливаха с пейзажа. Двамата разглеждаха изваяните главици на усмихнати херувими или невръстни ангели върху два килнати високи паметника; дребните същества подпираха пухкавите си стъпала върху постамент от черепи.
— Добро утро — поздрави Хилдебранд с провинциалния си английски маниер и двамата му отговориха със същия тон:
— Добро утро.
Изобщо не се погледнаха, съвсем по английски.
На 15-и Кропър и Хилдебранд вечеряха в ресторанта, облицован със същата ламперия като бара, а в камината от зидани камъни гореше весел огън. Двамата бяха седнали от едната страна, а от другата се бяха настанили младите влюбени от гробището, които не забелязваха нищо около себе си и се държаха за ръка през масата. От ламперията в тях сурово се взираха напукани маслени портрети от XVIII в., пастори и ескуайъри, полускрити и почернели от дима на свещите и спечения лак. Вечеряха на свещи мус от сьомга със сос от омари, фазан с богата гарнитура, сирене „Стилтън“ и домашно сорбе от касис. Кропър с наслада вкусваше всяка хапка и сърцето му се късаше. За известно време, и то доста дълго, нямаше да може да се връща тук, а престоят в тази част на света му доставяше голямо удоволствие. Харесваше и странноприемницата с романтично неравни подове — каменна настилка на партера, скърцащ гредоред под килимите на горния етаж; коридорите бяха толкова ниски и тесни, че се налагаше да навежда глава. Водата гъргореше и бълбукаше и необичайните звуци го изпълваха с умиление и със същата любов, с която го изпълваше безкрайната сребриста струя от позлатените кранове във функционалната му баня в Ню Мексико. И двете бяха хубави посвоему — уютната, претрупана и стара опушена Англия, сухото слънце, стъклото, ефирната стомана и ширналият се простор на Ню Мексико. Кръвта му кипеше в жилите, изпълваше го познатата възбуда, която го завладяваше винаги когато действително беше на път и съзнанието му увисваше като луна над траекторията от една земна буца до друга, а той не се чувстваше нито тук, нито там. Този път обаче усещането беше по-силно от всякога. Прекара часовете преди вечеря в стаята си, зает с обичайните упражнения, с които терзаеше мускулите си и с полюшвания, усуквания и бокс принуждаваше тялото си да остава все така гъвкаво. Обичаше тези моменти. Още изглеждаше добре. Застана пред голямото огледало със спортния си костюм — дълъг черен панталон и хавлиен пуловер. Приличаше на далечните си предци пирати или на филмовото им превъплъщение с посребряла коса, романтично разрошена на челото.
— Така значи — каза Хилдебранд. — Утре по това време — здравей, Америка, здравей! Нали съм ви казвал, никога не съм бил там, само съм гледал по телевизията. Ще трябва да ме научите как се изнасят лекции.
Кропър се замисли, че можеше и сигурно трябваше да направи всичко сам. Тогава обаче щеше да бъде абсолютна кражба, абсолютно посегателство, докато в случая просто ускоряваше и без това естествен процес, купувайки от Хилдебранд нещо, което скоро и без това щеше да стане негово — съвсем скоро, ако се вярва на бюлетина за здравословното състояние на лорд Аш.
— Къде сте паркирали мерцедеса? — попита Хилдебранд.
— По-добре разкажете за градината ви, за моравата — прекъсна го Кропър, търсейки безопасна тема за разговор.
— Откъде знаете за моравата?
— По-рано ми казахте, няма значение кога и къде. Каква е градината ви?
Хилдебранд се впусна в протяжно описание. Кропър огледа ресторанта. Младоженците бяха допрели глави над масата. Младежът, елегантен хубавец с пауновосиньо кашмирено сако на „Кристиан Диор“ — Кропър никога не бъркаше за такива неща, — поднесе сплетените им пръсти към лицето си и целуна ръката на девойката от вътрешната страна на китката. Копринената й риза с цвят на слонова кост позволяваше да се види аметистовото колие на гладката й шия, съчетано с тъмнолилава пола. Тя го погали по косата, очевидно изпаднала в онова натрапчиво състояние, което за кратки мигове в човешкия живот напълно изтрива съзнанието, че има и други наблюдатели.