Освен собствената потребност и заинтересованост на Роланд съвършено нищо не сочеше, че дългото писмо може да е неговото. Можеше да е какво ли не. Бяха ли пристигнали и други? Три седмици по-късно откри друго многозначително/незначително изречение.
Двете с Лиза бяхме заети с рачела от ябълки и дюли; цялата кухня е в муселинени воали и волани, хитроумно завързани между краката на преобърнати столове като паяжина, а от тях се просмуква рачел. Лиза си изгори езика, докато проверяваше дали ще се сгъсти, каквато си е лакома да опита или петимна да угажда. (Лиза е лакома. Сигурна съм, че през нощта нагъва хляб и плодове. Когато слизам за закуска, намирам пресни и ко̀си следи от нож, каквито аз самата никога не оставям по самуна в панера.) Тази година Принцесата не ни помага. Подготвяше се да изпрати по пощата литературното си послание, макар да отрече — каза, че бърза да завърши „Кристалният ковчег“ за книгата с приказки. Мисля, че пише по-малко стихове. Определено вече не ми ги показва вечер, както бяхме свикнали. Цялата тази кореспонденция вреди на истинските й дарования. Тя няма нужда от епистоларно подмазвачество. Отлично знае колко струва. Ще ми се и аз да бях така сигурна за себе си.
Две седмици по-късно:
Писма, писма, писма. Не за мен. Аз не трябва да виждам, не трябва да знам. Не съм сляпа изкуфелница, мила ми госпожо, нито зле възпитана камериерка, та да обърна глава и да не виждам онова, за което ми казват, че не ме засяга. Няма защо бързичко да ги мушвате в кошничката си с ръкоделие или да тичате по стълбите, за да ги криете под везаните си кърпички. Аз не съм шпионин, не съм съгледвач, не съм гувернантка. Точно гувернантка съвършено сигурно не съм. От такава съдба ме спасихте и никога, нито за миг, даже за по-малко от миг не ще си помислите, че съм неблагодарна или че искам нещо повече.
Две седмици по-късно:
И ето че ни дебне Хищник. Нещо обикаля и души край малкото ни убежище, опипва капаците на прозорците, сумти и пъхти отсам вратата. В стари времена слагали плодовете на планински ясен и подкова над вратата, за да прогонят злите сили. Ще прикова сега и аз, за да покажа, за да попреча да преминат, стига да мога. Кучето Трей се дразни от дебнещи хищници. Козината по раменете му настръхва като на вълк, когато чуе ловеца. Оголва зъби в празния въздух. Колко мъничко, колко сигурно е заплашеното обиталище! Колко огромни изглеждат катинарите, колко ужасяващо ще изглеждат насилени, разбити.
Две седмици по-късно:
Къде остана откритото ни общуване? Къде са дребните неизразими неща, които споделяхме в тихо съгласие? Този любопитко е допрял око до всяка пролука или цепнатина в стените и безсрамно наднича вътре. Тя се смее и казва, че не ни мисли злото, че не може да види същинските неща, които ние знаем и пазим на сигурно място, и наистина е така, така и трябва да бъде, винаги. Но се забавлява, като го слуша как се влачи и се задъхва край здравите ни стени, мисли, че той винаги ще си остане питомен, какъвто е сега. Не мога да твърдя, че знам по-добре, аз не знам нищо, никога не съм знаела кой знае какво, но се страхувам за нея. Попитах я колко е писала напоследък, и тя се засмя, каза, че научава много, толкова страшно много, а когато научи всичко, ще има нов материал за писане и много нови неща за казване. А после ме целуна, нарече ме своята мила Бланш и допълни, че знам какво добро момиче е, много силно и съвсем не глупаво. А аз отвърнах, че всички, всички сме глупави и ни трябва Божията сила, за да ни помогне да се спасим, когато сме слаби. Тя отговори, че никога преди не е усещала така силно присъствието й, нейната близост. Качих се в спалнята си и се молих, както не се бях молила — от безутешност — от времето, когато отправях молитви да напусна дома на г-жа Тийп и мислех, че ще останат безответни завинаги. От течението пламъкът на свещта гонеше по тавана огромни сенки като хищно протегнати пръсти. Бих могла да вмъкна няколко подобни подгонени, хищно протегнати ивици светлосянка около Нимю и Мерлин. Тя дойде при мен, както бях коленичила на пода, повдигна ме и каза, че не бива никога да се караме, че никога, никога няма да ми даде повод да се усъмня в нея и че не бива и да си помислям, че може да го стори. Сигурна съм, че говореше искрено. Беше възбудена; проляха се малко сълзи. После дълго останахме тихо една до друга, както само ние си знаем.