На следващия ден:
Вълкът се махна от Портата. Огнището на кучето Трей си е пак само негово. Започнах работа по Девойката Лилия от Астолат, която изведнъж ми се стори най-доброто решение.
Пасажът свършваше, всъщност цялата тетрадка свършваше внезапно, дори не в края на годината. Роланд се питаше дали е имало и други дневници. Вмъкна малки хартиени листчета на местата, които навързваха крехкия му разказ или не-разказ. Нямаше никакви доказателства, които да свържат Хищника с автора на писмата, нито автора на писмата с Рандолф Хенри Аш, но въпреки това го изпълваше силното убеждение, че тримата са всъщност едно и също лице. Ако беше така, Бланш би ли го казала? Трябваше да попита Мод Бейли за Хищника, ала как можеше да го направи, без да се разкрие по някакъв начин — без да издаде собствения си интерес към всичко това? И без да се изложи на този осъдителен високомерен поглед?
Мод Бейли надникна с ръка на вратата.
— Библиотеката затваря. Открихте ли нещо?
— Така ми се струва. Може да си измислям. Има неща, за които трябва да попитам някого… трябва да попитам вас. Разрешено ли е да се преснимат ръкописите? Не ми стигна време да препиша каквото намерих. Ще…
— Явно сте прекарали плодотворен следобед.
Сухо. А после, като отстъпка:
— Дори вълнуващ.
— Не знам. Цялата работа е гонене на вятъра.
— Много ще се радвам — каза Мод, след като прибра книжата на Бланш в кутията им, — ако мога да ви помогна. Елате да пийнем кафе. Има едно преподавателско кафене в корпуса на Женските изследвания.
— Ще ме пуснат ли?
— Естествено — отвърна леденият глас.
Седнаха на ниска масичка в ъгъла под плакат за университетски ясли и срещу два други плаката: единия за консултации при бременност — „Жената има право сама да решава съдбата на тялото си. За нас най-важни са жените“; другият — за „Феминистка фиеста: Магьосници, Вампирки, Дъщерите на Кали и всякакви Фати Моргани. Ще ви смразим кръвчицата! Разкрийте тайното си зловещо лице с девичи духовитости и душегубства“. Помещението бе по-скоро необитаемо — група жени по дънки се смееха в отсрещния ъгъл, две момичета бяха потънали в сериозен разговор до прозореца, задушевно свели глава с розови шипове. В това обкръжение екстравагантната елегантност на Мод Бейли изглеждаше още по-странна. Тя бе крайно недосегаема жена; Роланд, който в отчаянието си бе решил да заложи всичко на карта и да й покаже ксерокопията на писмата, но искаше потайност и усамотение, се видя принуден да се наведе напред в някаква лъжеинтимност и да говори тихо:
— Сещате ли се за Хищника, който толкова е разтревожил Бланш Глоувър? Знае ли се нещо за него? За вълка пред портата?
— Нищо определено. Мисля, че Леонора Стърн колебливо го идентифицира като младия г-н Томас Хърст от Ричмънд, който обичал да идва да свири на обой с дамите. И двете са били отлични пианистки. Наистина са запазени две-три писма от Кристабел до Хърст — дори му е изпратила няколко стихотворения, които за наше щастие е запазил. През 1860 г. той се жени за друга и отпада от сцената. Бланш може и да си го е измислила. Имала е живо въображение.
— И е ревнувала.
— Разбира се.
— А литературните писма, които споменава? Знае ли се от кого са били? И дали са били свързани с Хищника?
— Доколкото знам, не. Получавала е в изобилие писма от почитатели като Ковънтри Патмор, който се възхищавал на нейната „пивка простота“ и „благородна отдаденост“. Писали са й стотици хора. Може да е бил кой ли не. Смятате, че е бил Р. Х. Аш?
— Не. Само че… Най-добре да ви покажа какво нося.
Извади копията на двете писма. Докато тя ги разгъваше, той каза:
— Трябва да ви обясня нещо. Намерих ги аз самият. Не съм ги показвал на никой друг. Никой не знае, че съществуват.
Тя четеше.
— Защо?
— Не знам. Задържах ги за себе си. Не знам защо.
Беше свършила.
— Датите се връзват. Можете да изкарате от това цяла история. Без никакви същински доказателства. Ще промени хиляди неща. Изследванията върху Ламот. Дори някои представи за Мелюзина. Онази тема за феята. Интригуващо е.
— Нали? Ще промени и изследванията върху Аш. Писмата му всъщност са доста скучни, прецизни, отчуждени — това е съвсем различно.