— Къде са оригиналите?
Роланд се поколеба. Трябваше му помощ. Трябваше да го каже.
— Взех ги. Намерих ги в една книга и ги взех. Без да се замислям, просто ги взех.
— Защо? — строго, но много по-живо: — Защо го направихте?
— Защото са живи. Сториха ми се неотложни — почувствах, че съм длъжен да направя нещо. Беше просто порив. Светкавичен. Смятах да ги върна. Ще ги върна. Другата седмица. Просто още не съм го направил. Не че ги смятам за мои или нещо такова. Но не са на Кропър, нито на Блекадър, нито даже на лорд Аш. Сториха ми се лични. Не е особено сполучливо обяснение.
— Не. Предполагам, че може да се окаже голям академичен удар. За вас.
— Е, щеше ми се аз да свърша работата — започна невинно Роланд и едва след това усети, че са го обидили. — Почакайте, изобщо не става дума за това! Беше нещо лично. Няма откъде да знаете. Аз съм старомоден литературовед, взрян в текста, не съм биограф — не си падам по тези неща, не съм преследвал печалба… Ще ги върна следващата седмица — исках да си остане тайна. Лична. И да си свърша работата.
Тя се изчерви. Алена кръв обагри слоновата кост.
— Съжалявам. Макар че не знам защо; беше съвсем разумно предположение и ми е невъобразимо трудно да си представя, че някой ще дръзне да забърше два ръкописа ей така, далеч от очите на всички, аз самата не бих могла. Но наистина виждам, че не сте го направили заради това. Наистина.
— Просто исках да разбера какво е станало после.
— Не мога да ви разреша да снимате дневника на Бланш, подвързията няма да издържи, но можете да препишете каквото ви трябва. И да продължите лова в останалите кутии. Кой знае какво ще намерите. В крайна сметка никой не е бил по следите на Рандолф Хенри Аш. Да ви запазя ли стая в общежитието до утре?
Роланд се замисли. Стаята в общежитието изглеждаше безкрайно привлекателна, спокойно местенце, където ще може да спи без Вал, да мисли за Аш, да следва собствения си ритъм. Стаята в общежитието щеше да струва пари, а той нямаше. А и билетът за влака беше за същия ден.
— Билетът ми на връщане е за същия ден.
— Можем да го сменим.
— Все пак предпочитам да откажа. Безработен съм, откакто завърших дисертацията си. Нямам толкова пари.
Сега вече бе виненочервена.
— Не съобразих. Тогава най-добре да се настаните при мен. Имам свободно легло. По-добре, отколкото да купувате друг билет, така и така сте тук — ще приготвя вечеря, а утре можете да разгледате останалия архив. Няма да има никакъв проблем.
Той погледна лъскавата черна следа от избледнелите кафяви редове.
— Добре.
Мод живееше на партера на къща от червени тухли в джорджиански стил в покрайнините на Линкън. Държеше две големи стаи, кухня и баня, приспособени от някогашен лабиринт от сервизни помещения; през входната й врата някога бяха минавали продавачите. Къщата беше собственост на университета; апартаментите на горните етажи бяха университетски. Кухнята, застлана с каменни плочи, гледаше към двор с червен плочник и различни вечнозелени растения в саксии.
Дневната на Мод не отговаряше на очакванията за изследовател на викторианския период. Стените, лампите и масата за хранене бяха яркобели; килимът беше в берберско мръснобяло. Предметите в стаята бяха лъчисто осветени във всевъзможни цветове — резеда, кармин, слънчогледовожълто, наситенорозово, нищо бледо или пастелно. Няколко ниши до камината приютяваха специално осветена колекция от стъкло — шишета, гарафи, преспапиета. Роланд се чувстваше нащрек и не на място, сякаш беше попаднал в художествена галерия или в чакалнята на хирург. Мод отиде да приготви вечеря, като отказа предложената й помощ, и той звънна в апартамента в Пътни, но никой не се обади. Мод се върна с питие и каза:
— Защо не прочетете „Приказки за невинни“? Имам първото издание.
Книгата беше с протрити корици от зелена кожа и леко готически букви. Роланд седна на огромния бял диван до дървата в огъня и разгърна страниците.
Живяла някога една кралица и човек би рекъл, че имала всичко, което може да си пожелае човек на този свят, но й била легнала на сърцето една необичайна безмълвна птичка, за която й бил разказал един пътешественик и която живеела в снежните планини, гнездяла само веднъж, отглеждала своето златно и сребърно пиленце, пропявала само веднъж и после се стапяла като сняг в равнините.
Живял някога беден обущар, който имал трима напети силни синове, две хубави дъщери и трета, която нищо не умеела да върши добре, изпускала с трясък чиниите и засуквала преждата си на възли, пресичала млякото и не успявала да добие масло, нито да стъкне огъня така, че да не влиза дим в стаята, безполезна, безнадеждна, отнесена дъщеря, на която майка й често казвала, че трябва да се опита да оцелее сама в дивата гора и едва тогава ще оцени какво значи да се вслушваш в съветите и да вършиш всичко, както трябва. А това изпълвало опаката дъщеря с огромен копнеж да стъпи поне за малко в дивата гора, където нямало игли и чинии, но спокойно можели да потрябват онези неща, за които знаела, че е заложено в душата й да изпълни.