— За какво беше стихотворението?
— За Сибилата от Куме. Беше от една книжка, която получих за Коледа, казваше се „Призраци и други странни същества“. Ще ви го покажа.
И той прочете:
— Много е тъжно.
— Младите момичета са тъжни. Харесва им, помага им да се чувстват силни. Сибилата беше на сигурно място в буркана си, никой не можеше да я пипне, а тя искаше да умре. Не знаех какво е сибила. Просто ми харесваше ритъмът на думите. После, когато започнах да се занимавам с праговете, се сетих за стихотворението — и за нея. Написах статия за викторианките и пространственото им въображение. „Маргинални същества, лиминална поезия“. За агорафобията, клаустрофобията и парадоксалното желание да ги пуснат на воля в някакво безпределно пространство, дивите блата, откритите полета… и същевременно затварянето им във все по-тесни, непроницаеми малки пространства — като доброволния затвор на Емили Дикинсън и стъкленицата на сибилата.
— Като магьосницата на Аш и нейното „Почивай в мир“.
— Това е различно. Той я наказва за красотата й и за онова, което смята за злина.
— Не е така. Той пише за хората, които смятат, че трябва да бъде наказана за красотата и злината й. А тя самата мисли като тях и става съучастник в присъдата им. За разлика от него. Той оставя отговора на собствената ни интелигентност.
По лицето на Мод пролича желание да спори, но тя каза само:
— А вие? Защо се занимавате с Аш?
— Майка ми го харесваше. Учила е английска литература. Отрасъл съм с представата му за сър Уолтър Роли, с поемата му за Ажинкур и стената на Офа. И после „Рагнарьок“. — Той се поколеба: — Те останаха живи, след като системата ме изучи и изпита на всичко друго.
Мод се усмихна.
— Точно така. Неща, способни да оцелеят след нашето образование.
Приготви му легло на високия бял диван в хола — не купчина спални чували и одеяла, а истинско легло с изпрани чаршафи и възглавници в изумруденозелени памучни калъфки. Измъкна и бяла пухена завивка от скритото чекмедже под дивана. Намери му нова четка за зъби в неотваряна опаковка и каза:
— Жалко за сър Джордж. Голям темерут. Кой знае какво държи в ръцете си? Виждали ли сте Сийл Корт? Викторианска готика с всичките й плетеници, кулички и стреловидни прозорци, кацнала дълбоко в дерето. Може да отидем с колата. Ако мислите, че имате време. Много рядко изпитвам каквото и да било любопитство към живота на Кристабел, странно, даже изпитвам някаква погнуса към неща, които може да е докосвала, или места, където може да е била, важното е езикът, не е ли така, какво е минавало през ума й…
— Точно така…
— Никога не ме е занимавал особено Хищникът на Бланш или други подобни, струваше ми се, че няма значение, кой е, а само това, че според нея е имало нещо, но вие дръпнахте някаква струна…
— Вижте — той извади плика от куфарчето си. — Донесох ги със себе си. Какво друго можех да направя? Избледнели са, но…
След нашия необикновен разговор не мисля за нищо друго. Чувствам, зная с някаква сигурност, която не може да се дължи на лудост или недоразумение, че двамата трябва да говорим отново.
— Разбирам. От тях струи живот.
— Нямат край.
— Не, само начало. Искате ли да видите къде е живяла? И къде всъщност е намерила края си?
Той си спомни просмукания от котешка пикня таван, стаята без изглед.
— Защо не? Щом така и така съм тук.
— Минете пръв през банята.
— Благодаря. За всичко. Лека нощ.
Приключи пъргаво в банята, която не бе място да седиш и да четеш или да лежиш и да киснеш във ваната, а хладно стъклено зелено пространство, което блестеше от чистота, върху дебели стъклени лавици с цвят на зелена вода се кипреха огромни тъмнозелени буркани със запушалки, подът бе настлан със стъклени плочки, в чиито мимолетни и илюзорни дълбини можеше да надникнеш, пред душа като стъклен водопад се спускаше искряща завеса, а прозорецът, изпълнен с воднисти светлини, бе закрит с подходяща щора. Големите хавлиени кърпи на Мод със зелени пискюли бяха систематично сгънати на топлата скара. По нито една повърхност не се забелязваше нито трошичка талк, нито петънце от сапун. Видя лицето си в зеленикавия умивалник, докато си миеше зъбите. Замисли се за банята вкъщи, пълна с мръсно бельо, отворени кутийки със сенки за очи, увиснали ризи и чорапи, лепкави бутилки лак за коса и туби с пяна за бръснене.