По-късно Мод също стоеше там и въртеше дългото си тяло под съскащия горещ душ. Съзнанието й изпълваше образът на грамадно неоправено, изцапано намачкано легло, чаршафите — събрани тук-там в изправени гребени като разбит белтък. Винаги когато мислеше за Фъргюс Улф, виждаше това празно бойно поле. Ако решеше да ги извика в спомена си, зад него се виждаха неизмити чаши от кафе, панталони, останали там, където са били изхлузени, купища потънали в прахоляк хартии с кръгли петна от винени чаши, килим, набит с прах и пепел, миризма на чорапи и други миризми. Фройд беше прав, мислеше Мод, докато енергично търкаше белите си крака, зад отвращението се крие желание. Конференцията в Париж, на която бе срещнала Фъргюс, бе посветена на пола и автономния текст. Нейният материал бе за праговете, а Фъргюс бе изнесъл авторитетен доклад, озаглавен „Потентният кастрат — фалогоцентрично структуриране на герои(ни)те хермафродити в творчеството на Балзак“. Доводите му сякаш клоняха към феминизма. Посоката на изложението му бе някак подигравателна и подривна. Флиртуваше на границата на самопародията. Очакваше Мод да легне с него. „Идеално знаеш, че двамата с теб сме най-интелигентните хора тук. Ти си най-красивото същество, което някога съм виждал и за което съм мечтал. Искам те, имам нужда от теб, не го ли усещаш, направо е неустоимо.“ Защо беше направо неустоимо, Мод рационално не беше сигурна. Но беше прав. След което започнаха скандалите. Мод потръпна.
Облече практичната си нощница с дълги ръкави и освободи от мократа шапка дългата си руса коса. Започна ожесточено да я разресва, като придържаше с ръка изсипалата се тежест, и загледа в огледалото съвършено правилните си черти. Красивата жена, казва Симон Вейл, се вижда в огледалото и знае: „Това съм аз“. Грозната жена също толкова убедено знае: „Това не съм аз“. Мод знаеше, че това спретнато разграничение свръхопростява нещата. Кукленската маска, която виждаше, нямаше нищо общо с нея, нищичко. Феминистките бяха отгатнали това и веднъж, когато стана да говори на някаква среща, я освиркаха със съскащи подвиквания и вой, явно допускайки, че увенчалият главата й блясък е съблазнителният и достъпен на пазара продукт от някое нехуманно тествано шишенце. В началото на преподавателската си кариера се стрижеше почти до голо, оставяйки беззащитно стърнище върху белия и треперещ скалп. Фъргюс беше отгатнал колко се страхува от кукленската маска, и се беше справил с това по собствен път, като я предизвикваше да я пусне цялата на показ и й рецитираше Йейтс с ирландския си глас:
— Срамота е да вярваш в подобни неща — казваше Фъргюс, — и то тъкмо ти, скъпа моя, толкова умна и разумна за всичко останало.
— Не вярвам — отвърна Мод, — не вярвам и не ми пука.
Така че той я предизвика да си пусне косата и тя я пусна, от ушите до тила, надолу по врата и после до раменете. Времето, за което порасна косата й, почти съвпадна с продължителността на връзката им — когато се разделиха, дългата плитка вече я потупваше по гърба. После от гордост не я отряза, защото не искаше чак толкова да отбелязва случилото се, но оттогава винаги слагаше нещо отгоре, за да я скрие.
Роланд се чувстваше в приповдигнато настроение на високия диван на Мод. В стаята се долавяше дъх на вино и на канела. Лежеше в бяло-изумруденото си гнездо под абажура на тежка месингова лампа, зелена отгоре, кремава отдолу. Някъде в съзнанието му се криеше човек, неспособен да заспи, човек, който спи натъртен и се мята върху купчината пухени дюшеци, истинската принцеса, страдаща от притуленото грахово зърно. Бланш Глоувър наричаше Кристабел Принцесата. Мод Бейли беше чувствителна принцеса. Той беше натрапник в женската им крепост. Като Рандолф Хенри Аш. Отвори „Приказки за невинни“ и започна да чете.