Затова казал на дребния човек:
— Ще взема красивия стъклен ключ.
На което малкият мъж отвърнал:
— Избра не с благоразумие, а с дързост. Ключът е ключ към приключение, ако тръгнеш да го търсиш.
— Защо не? — рекъл шивачът. — Щом няма полза от занаята ми в тази пустош и щом съм избрал не с благоразумие.
Тогава животните се приближили с топлия си млечен дъх, който ухаел сладко на сено и на лято, и с благия си утешителен взор, който не бил като на хора, и кучето положило тежката си глава върху крака на шивача, а тигрестата котка се настанила до ръката му върху облегалката на стола.
— Трябва да излезеш от къщата — казал малкият сив човек — и да повикаш западната вихрушка, да й покажеш ключа, щом дойде, и да се оставиш да те отнесе, където пожелае, без борба и боязън. Защото, ако се противиш или питаш, тя ще те запрати връз трънака и зло ще те сполети, преди да се измъкнеш от там. Вземе ли те, ще те остави сред гол пущинак върху голям камък, целия от гранит, който и ще стане портата към твоето приключение, макар да ти се стори, че е прикован там и не помръдва от самото сътворение на света. Трябва да сложиш върху камъка перо от опашката на ей това тук петле — а то ще ти го даде на драго сърце — и вратата ще се отвори. После трябва дълго да слизаш без страх и колебание, да слизаш все по-надолу и още да слизаш; ще видиш, че стъкленият ключ ще освети пътя ти, ако го протегнеш напред. След време ще стигнеш до каменно преддверие, откъдето две врати извеждат към разклоняващи се проходи, по които обаче не бива да тръгваш; мини през друга една портичка, закрита със завеса, след която пътеката продължава напред и надолу. Не бива да докосваш завесата с ръка, а трябва да я погалиш с млечнобялото перо, което кокошката ще ти даде; тогава невидими ръце ще дръпнат завесата пред теб, дверите отзад ще се отворят и най-сетне ще можеш да влезеш в залата, където ще намериш каквото намериш.
— Добре, ще приключенствам тогава — рекъл малкият шивач, — макар че голям страх ме обзема от тъмните места под земята, където не прониква светлината на деня, а онова, що тегне над главата ти, е плътно и тежко.
Петелът и кокошката му позволили да вземе по едно перо, първото — искрящо, лъскавочерно и смарагдовозелено, другото — меко и млечнобяло. Той се сбогувал с всички и излязъл на поляната, където вдигнал високо ключа над главата си и повикал западната вихрушка.
Сладостно и страшно тревожно било това усещане, когато дългите ефирни ръце на западната вихрушка се спуснали към него през дърветата и го понесли нагоре, листата до едно потрепвали, пошушвали и потръпвали в полите й, сламата пред къщата затанцувала, а от пръстта бликнали и се разхвърчали малки прашни фонтани. Дърветата го сграбчвали с вейчестите си пръсти, докато се издигал през клоните, залитайки ту насам, ту натам от бурните пориви на вятъра, а после изведнъж усетил как нещо го притиска към невидимата бучаща гръд на длъгнестата вихрушка, която със стенание се втурнала в небесата. Той скрил лице в тези ефирни възглавници и нито викал, нито се дърпал, а въздишащата песен на западната вихрушка, изпълнена със ситен дъжд и надзъртащо слънце, с поройни облаци и навят звезден здрач, го засуквала и усуквала в своята тънка паяжина.
Точно както бил предрекъл малкият сив човек, вихрушката го оставила върху огромен камък от сив гранит, набразден, белязан и гол. Чул я как влачи и вие по пътя си, после се навел, пуснал перото на петела върху камъка и, виж ти! — с тежък стържещ стон огромният камък се люшнал във въздуха и пропаднал в земята, сякаш увиснал на лост или панти, като разбунил вълни пръст и пирен досущ тежка морска вода, а отдолу, под корените на пирена и възлестите коренища на прещипа, се разкрил тъмен усоен проход. Така че влязъл той вътре — храбро, не ще и дума, а през цялото време мислите му мерели плътния слой камънак, торф и пръст над главата му, въздухът бил мразовит и влажен, а почвата под краката му — водниста и подгизнала. Сетил се тогава за своя малък ключ и храбро го протегнал напред, а от него се разляла тънка искрица сребристобледо сияние, което осветило пътя му крачка нататък. Стигнал най-сетне до преддверието, където го чакали трите врати, и изпод прага на двете големи порти блестяла светлина, топла и мамеща, а плесенясала кожена завеса закривала третата. Докоснал той кожата, само леко я бръснал с връхчето на мекото кокоше перо, и тя се отдръпнала в начупени гънки като прилепови крила, а отзад малка зееща портичка водела към тясна дупка, в която му се сторило, че едва ще успее да провре плещите си. Изплашил се истински тогава, защото малкият му сив приятел не му бил споменал нищо за такова приклещено място, и си помислил, че ако си вкара главата вътре, може никога да не излезе жив от там.