Погледнал тогава назад, но що да види — проходът, по който току-що бил слязъл, се губел сред множество други, всичките сгърчени, червеобразни, капещи и обрасли с коренища, и си помислил, че никога няма да намери обратния път, затова трябва насила да се промуши напред и да види какво го чака. Искала се цялата му сърцатост, за да напъха главата и раменете си в пастта на този вход, ала затворил очи, блъскал и бутал и скоро се изтърколил в просторна каменна зала, обляна в някаква собствена мека светлина, която замъглила блясъка на сияйния му ключ. Било цяло чудо, казал си той, че стъклото не се пропукало по време на тази затегната борба, но то изглеждало както винаги все така бистро и крехко. После се огледал и зърнал три неща. Първото били куп стъклени бутилки и шишета, потънали в прах и паяжини. Второто бил стъклен купол колкото човешки бой, малко по-висок от нашия герой. А третото бил сияен кристален ковчег, положен върху пищна кадифена плащаница на позлатени подпори. Тъкмо от тях се процеждала меката светлина — като блясък на бисери в дълбока вода, като фосфоресциращия светлик, който нощем блуждае над Южните морета или сияе край надигналите се плитчини, млечнобял над сребристата им шевица, в нашия роден проток Ламанша.
„Е, рекъл си той, едно от тези неща е моето приключение.“ Разгледал бутилките, обагрени в безброй оттенъци — червени, зелени, сини и с цвят на опушен топаз, в които се кътали влакънца и вадички някак просто така, нищо особено — димна въздишка тук, плисък призрачна течност там. Всичките били запушени и запечатани, а той бил достатъчно предпазлив да не разчупи печатите, преди да разбере по-добре къде се намира и какво да прави.
После се приближил до купола, който трябва да си представите като онези вълшебни покривала — нали сте ги виждали, върху картините в дневната, под които живеят какви ли не блестящи птички, накацали по клоните съвсем като живи, или ята тайнствени мушици и пеперуди. Или може би сте виждали едни такива кристални топки с малка къщичка вътре, а разклатите ли ги, над нея започва да се сипе бляскав снежец? Тукашният купол покривал цял замък, разположен сред прекрасен парк с дървета, тераси и градини, езерца с рибки и пълзящи рози, с ярки знамена, морно увиснали по многобройните му кули. Било място превъзходно и прекрасно, с безброй прозорци и виещи се стълби, с морава и люлка на дървото, с всичко, което човек може да си пожелае от едно просторно и желано обиталище, само че било застинало и тъй дребно, че било необходимо увеличително стъкло, за да се разгледат всички заврънкулки по резбата и украсата му. Както вече ви казах, малкият шивач бил преди всичко и най-вече занаятчия, затова с почуда се взирал в прекрасния макет и въображението направо му изневерявало, щом се опитвал да си представи какви изящни сечива и инструменти са го ковали и ваяли. Издухал малко прахта, за да се диви по-добре, а сетне пристъпил към ковчега.
Забелязали ли сте как на мястото, където бързеят стига до малък водопад, втурналата се вода изведнъж потича стъклено гладка, а под нея дългите тънки нишки на водните растения се повличат напред в привидно неподвижния й бяг и леко трептят, опънати от течението? Досущ така под повърхността от дебело стъкло се преплитали множество дълги златни нишки, които изпълвали цялата кухина със своите кълбета и къдели, затова малкият шивач първо помислил, че е попаднал на ракла, пълна догоре с предено злато, готово за златоткан плат. Ала после зърнал сред буклите лице, най-прекрасното лице, което можел да си представи насън или наяве, застинало бяло лице с дълги златисти мигли, полегнали върху бледите страни, и със съвършени бледи устни. Златото на косите й се диплело край девойката като мантия, ала където се пресичали над лицето й, кичурите леко потрепвали от дъха й и шивачът разбрал, че е жива. Разбрал също — както в крайна сметка става винаги, — че истинското приключение е да освободи спящата красавица, която ще му стане благодарна невяста. Ала толкова прекрасна и умиротворена изглеждала, че наполовина го изпълвала неохота да наруши покоя й. Чудел се как е попаднала там и откога лежи така, как ще звучи гласът й, че и хиляди други смехотворни неща се питал, докато с всяко вдишване и издишване дъхът й с трепет докосвал златната свила на косата й.
Но ето че изведнъж зърнал отстрани върху гладкия сандък, по който не се забелязвал ни прорез, ни процеп, а бил целият като зелено ледено яйце, мъничка ключалка. Разбрал тогава, че тъкмо това е ключалката за удивителния му и крехък ключ, пъхнал го вътре с лека въздишка и зачакал какво ще последва. Малкият ключ се плъзнал в ключалката и сякаш се стопил в кристалния ковчег, така че за миг цялата му повърхност се затворила, съвършено запечатана и гладка. Сетне, някак напълно подредено и с особен, сякаш камбанен звън ковчегът се разбил на куп продълговати трески леден кристал, които със звън изчезвали, щом докоснели земята. А девойката отворила очи, сини като метличина или лятно небе, и малкият шивач — защото нали знаел, че това трябва да направи — се навел и целунал съвършеното чело.