— Ето те и теб! — казала девойката. — Теб чакам, за да ме освободиш от магията. Ти сигурно си принцът.
— Нищо подобно — рекъл нашият герой, — тук сте в дълбока грешка. Не съм нито повече — ала със сигурност и нито по-малко — от майстор занаятчия, шивач, тръгнал да търси работа за двете си ръце, и то честна работа, от която да живея.
Разсмяла се весело девойката, а гласът й все повече укрепвал след дългото мълчание, проточило се сигурно години наред, и цялото необичайно подземие звъннало от смеха й, а стъклените парченца подрънквали като счупени камбанки.
— Достатъчно и повече от достатъчно ще имаш, за да живееш, ако ми помогнеш да се измъкна от това мрачно място — казала тя. — Виждаш ли онзи великолепен замък, уловен в стъклото?
— Не само го виждам, но и се дивя на майсторството, с което е създаден.
— Не майсторството на резбар или миниатюрист стои пред теб, а черна магия, защото това е замъкът, където живеех някога, горите и ливадите край него ми принадлежаха и се скитах на воля из тях заедно с обичния си брат, докато една нощ не дойде черният изкусител да търси подслон от развилнялата се буря. Защото, трябва да знаеш, имах брат близнак, прекрасен като слънце, нежен като сърна и насъщен като пресен хляб с масло, чието присъствие ми доставяше не по-малко удоволствие, отколкото моето на него — затова положихме клетва никога да не се женим, а да живеем завинаги в мир и покой в замъка, където да ловуваме и да играем до сетния си ден. Ала когато този странник потропа на вратата сред виещия вятър, с шапка и наметало вир-вода от проливния дъжд, брат ми най-сърдечно го покани да влезе, нагости го с месо и вино и му даде легло да пренощува, а двамата пяха заедно, играха карти и седяха край огъня, увлечени в приказки за широкия свят и пръснатите из него приключения. Тъй като всичко това не ми хареса, а дори ме натъжи, че брат ми намира удоволствие в присъствието на другиго, аз си легнах рано и лежах, заслушана във воя на западната вихрушка около кулите, докато накрая се унесох в неспокоен и тежък сън. Събуди ме необикновена и изключително прекрасна музика, звън на струни, който сякаш долиташе от всички страни. Приседнах сред възглавниците, за да се опитам да разбера какво може да е това и какво ли означава, ала внезапно вратата на стаята ми бавно се отвори и странникът влезе при мен, вече изсъхнал, с черна къдрава коса и опасна усмивка на лицето. Опитах се да помръдна, но не можех — сякаш някаква лента сковаваше тялото ми, а друга бе опъната през лицето ми. Той каза, че не ми мисли злото, че е магьосник и че именно той ме е заобиколил с тази мелодия, защото иска ръката ми, за да се ожени за мен и да заживее мирно и кротко в моя замък с мен и брат ми. Отвърнах му — защото ми бе позволено да отговоря, — че не копнея за брак, а искам да остана неомъжена и щастлива със скъпия си брат и с никой друг. Той рече, че това не може да се сбъдне, че ще бъда негова все едно дали го искам, или не, и че в това отношение сам брат ми споделя неговото мнение. „Ще видим“, казах аз, а той невъзмутимо отвърна заедно с невидимите инструменти, чийто дрън, напев и звън заливаха цялата стая: „Може да видиш наистина, ала не бива да говориш за това, нито за случилото се тук тази нощ, защото съм запечатал устните ти с мълчание също толкова сигурно, колкото ако ти бях отрязал езика“.
На следващия ден се опитах да предупредя брат си и стана така, както бе казал черният изкусител. Отворех ли уста по този въпрос, сякаш нещо зашиваше устните ми с огромни бодове в плътта, а езикът ми не помръдваше. Въпреки това можех спокойно да помоля да ми подадат солта или надълго и нашироко да обсъждам лошото време, така че за огромно мое раздразнение брат ми не забеляза нищо, а жизнерадостно се отправи на лов с новия си приятел и ме остави да седя вкъщи край огнището, изгаряща от мълчаливо притеснение какво ли може да последва. Цял ден прекарах така, а късно следобед, когато дълги сенки нашариха ливадите пред замъка в последните лъчи на слънцето, бронзовозлатисти и мразовити, разбрах, че се е случило нещо ужасно, побягнах от замъка и се втурнах към тъмния лес. А от там насреща ми излезе черният мъж, повел коня си с една ръка и хванал с другата висока сива хрътка с най-тъжния израз, който съм виждала някога върху лицето на жива твар. Каза ми, че брат ми внезапно е заминал за продължително и неопределено дълго време, а мен, както и замъка, е оставил на неговите грижи — на него, тъмния магьосник. Говореше весело, сякаш нямаше голямо значение дали му вярвам, или не. Отвърнах, че за нищо на света няма да се покоря пред такава несправедливост, и с радост чух собствения си глас, сигурен и самоуверен, защото се боях, че устните ми пак ще са пришити в мълчание. Когато заговорих, от очите на голямата сива хрътка закапаха тежки сълзи, все по-обилни и едри. И някак разбрах, че това животно е брат ми, докаран до такъв жалък и безпомощен вид. Страшно се разгневих и казах, че не бива повече да идва в дома ми или да се доближава до мен, защото няма моето благоволение. А магьосникът отвърна, че правилно съм се досетила и че той нищо не може да направи без моето благоволение, което, ако позволя, ще се постарае да спечели. Това не ще се случи никога, рекох аз, и да не храни никакви надежди. Тогава го обзе ярост и заплаши да ме обрече на вечно мълчание, ако не се съглася. Отвърнах, че без скъпия ми брат ми е все едно къде съм, и че с никого не ми се говори. А той каза, че тепърва ще видя дали наистина е така след сто години в кристален ковчег. Сетне махна няколко пъти с ръце, замъкът се смали и се сви такъв, какъвто го виждаш сега, а с още няколко махвания отвсякъде го обгради стъклената стена. Запуши всичките ми хора, слугите и прислужничките, които тичешком излизаха навън, както виждаш, в стъклени бутилки, а накрая затвори и мен в кристалния ковчег, където ти ме намери. А сега, ако искаш да ме вземеш за жена, да побързаме и да избягаме от тук, преди магьосникът да се върне, както прави понякога, за да провери дали съм се разкаяла.