— Искам, разбира се — казал малкият шивач, — защото ти си обещаното ми чудо, освободено с моя изчезнал стъклен ключ, и вече силно те обичам. Макар че защо ти ще поискаш да ме вземеш единствено заради това, че съм отворил стъкления сандък, ми е далеч по-непонятно; затова, когато — и ако — си възвърнеш мястото, което по право ти принадлежи, а домът ти, земите и хората отново са си само твои, вярвам, че ще премислиш този въпрос и ще останеш, ако искаш, сама и неомъжена. На мен ми стига, че видях невероятната златна паяжина на косите ти и докоснах с устни най-бялото и най-крехко чело.
А вие, мои скъпи и напълно невинни читатели, можете да се запитате дали казал това по-скоро от благородство или от хитрина, защото дамата толкова много държала да се отдаде свободно и по собствена воля, а замъкът и неговите паркове, макар сега да се мерели с карфици, ситни бодове, нокът и напръстник, били достатъчно господарски и красиви, та всеки да пожелае да прекара там дните си. Тогава красавицата поруменяла, топла розовина обагрила белите й страни и май промърморила, че магията си е магия, а целувката, която приела след благополучното разпиляване на кристалния ковчег, си е обещание като всяка целувка, без значение дали е била приета доброволно или неволно. Докато разисквали най-учтиво моралните тънкости на интересното положение, в което били изпаднали, чули бучене и мелодично подръпване на струни, а дамата много се развълнувала и казала, че черният магьосник ще дойде всеки миг. Тогава нашият герой на свой ред се почувствал обезсърчен и уплашен, защото дребният му сив наставник не му бил дал никакви наставления, настанат ли подобни обстоятелства. Въпреки това, помислил си той, трябва да сторя каквото мога, за да защитя дамата, на която дължа толкова много и която безспорно, за добро или зло, освободих от сън и мълчание. Не носел никакво оръжие освен собствените си заострени игли и ножици, но му хрумнало, че може да се справи с помощта на стъклените остриета от разбития ковчег. Затова вдигнал най-дългото и най-остро от тях, омотал горния му край като дръжка в кожената си престилка и зачакал.
На прага застанал черният изкусител — загърнат в завихрен черен плащ и с най-свирепата усмивка, която може да си представи човек. Малкият шивач трепнал и насочил към него своята тресчица, убеден, че ако замахне да го удари, врагът му, няма как иначе, ще го посрещне с магиите си или ще смрази ръката му във въздуха. Онзи обаче просто тръгнал към тях и като ги доближил, протегнал ръка да докосне дамата, а нашият герой забил с всичка сила оръжието в сърцето му, стъкленото острие хлътнало дълбоко и той се строполил на земята. И, виж ти! — сбръчкал се и се съсухрил пред очите им, докато от него не останала само шепа сив прах и стъклени песъчинки. Тогава дамата малко поплакала и казала на шивача, че вече я спасява два пъти, значи във всяко отношение е достоен за ръката й. После плеснала с длани и внезапно всичко и всички се вдигнали във въздуха — мъжът, жената, замъкът, стъклените шишета и купчинката прах, а накрая се озовали на студения склон на един хълм, където ги чакали малкият сив човек, от когото и започна тази история, и кучето Ото. А вие, мои проницателни читатели, вече сте се досетили и сте разбрали, че Ото е същата онази хрътка, в която бил преобразен братът на дамата от ковчега. Затова тя се хвърлила върху сивата козина на шията му и заронила бистри сълзи. А когато сълзите й се смесили със солените сълзи, които се стичали от очите на големия звяр, магията се развалила и той застанал пред нея, какъвто си бил — златокос младеж в ловна премяна. Двамата се прегърнали и дълго стояли така, а сърцата им щели да се пръснат от радост. Междувременно малкият шивач, подпомогнат от дребния сив човек, погалил с петльовото и кокошето перо стъкления похлупак, под който се гушел замъкът, и с някакво странно свистене и громолене замъкът отново изникнал такъв, какъвто сигурно винаги си е бил, с величествени стълбища и безброй врати. После малкият шивач и дребният сив мъж отпушили тапите от бутилките и шишетата, течностите и пушеците с въздишка се изнизали навън през гърлата им и се превърнали в мъже и жени, иконом и лесничей, готвач и прислужничка, до един страшно слисани да се озоват на това странно място. Тогава дамата съобщила на брат си, че малкият шивач я е избавил от съня й, убил е черния изкусител и е спечелил ръката й. А младежът добавил, че малкият шивач му е поднесъл доброта и че трябва да заживее с тях двамата в замъка щастлив до края на дните си. Така и станало, и всички те наистина живели щастливо до края на дните си. Младият мъж и сестра му ходели на лов в горите, а малкият шивач, чиито наклонности не го теглели натам, оставал край огнището и вечер се веселял заедно с тях. Само едно не му достигало. Занаятчията е нищо, ако не упражнява занаята си. Затова той поръчал да му доставят най-тънка коприна и блестящи конци и така сега вършел за удоволствие онова, което някога бил принуден да прави от сурова необходимост.