Света Етелдреда не вълнуваше особено Роланд. Тази сутрин Мод отново изглеждаше далечна и покровителствено настроена. Спуснаха се по зигзагообразния наклон и в долината отбиха към църквата, солидна постройка с четвъртити кули, извисяваща се сред обградено със стена гробище. Пред портата беше паркирано очукано комби. Мод спря на известно разстояние и двамата влязоха заедно. Земята беше влажна. Почернелите листа на бука близо до входа бяха затрупали пътеката през малкото гробище, обрасла с мокра мръснокафява трева. От двете страни на тежкия каменен портал пред църквата се извисяваха два големи тиса, които хвърляха масивна сянка. Практично облечена с мушама и високи ботуши, все така плътно омотала главата си с шал, Мод пристъпи към решетката от ковано желязо, която препречваше портала — заключена с резе и катинар. От малък улей върху камъка капеше вода, просмукана с някаква блестяща зеленикава утайка, която оставяше протекло петно.
— Семейство Бейли са погребани вътре в църквата — каза Мод. — Кристабел обаче е в самия край, на вятъра и дъжда, където е искала да бъде. Оттук.
Запрепъваха се през туфи и бабуни. Стъпваха в заешките дири между мъртвите. Каменният зид им стигаше до раменете, пронизан от корените на луличката и бръшлянестите й листа. Надгробният паметник на Кристабел леко се беше килнал на една страна. Беше издялан не от мрамор, а от местен варовик, загрубял от времето. Някой беше почистил буквите, макар и не особено скоро.
Също не особено скоро някой беше подрязал тревата върху гроба, заобиколен с нисък и разронен каменен бордюр, на места разкъсан от троскот и бодливите филизи на къпината. Върху тревясалата могила личеше призракът на огромен и действително разкошен букет, стегнат със сватбена тел, вече ръждясала сред парцаливите главици на хризантеми и карамфили и скелетоподобните листа на отдавна увехнали рози. Зелена сатенена панделка, зацапана с вода и пръст, придържаше отделните части и картичка, върху която с избледнели печатни букви пишеше:
На Кристабел
от жените от Талахаси,
които те почитат истински,
пазят неувяхващ спомена за теб
и продължават делото ти.
— Леонора е идвала — каза Мод. — През лятото. Когато сър Джордж я е заплашил с пушката.
— Може би е опитала да се справи с плевелите — каза Роланд, усетил заплахата на влагата и меланхолията.
— Леонора би се потресла от състоянието на гробището — продължи Мод. — Няма да й се стори никак романтично. А според мен така трябва да изглежда. Бавно завръщане към природата и забравата.
— Кристабел ли е написала стихотворението?
— В миг на смирение. Нали виждате, не е подписано. На надгробния камък се споменава професията на баща й, не се казва нито дума за нея самата.
Роланд за миг се почувства виновен за всички тегоби на човешкия род. Отвърна меко:
— Единствено стихотворението се запомня. Доста е зловещо.
— Сякаш тревата изпива Кристабел.
— Наистина.
Двамата се загледаха в тревата. Бе полегнала влажно, на загниващи туфи.
— Да се качим на хълма — предложи Мод. — Можем отдалеч да погледнем Сийл Корт. Сигурно доста често е идвала насам, ходела е на църква много редовно.